П. Удхаус - Джийвс и неканеният гост

Щом успях да се отърва от него и да се прибера у дома, взех твърдото решение, че това е последното ми излизане в компанията на Моти. От този момент нататък само един-единствен път го видях късно през нощта — когато минавах покрай вратата на един долнопробен ресторант и ми се наложи бързо да отскоча встрани, за да го избегна, тъй като той профуча покрай мен на път за отсрещния тротоар, подпомогнат от мускулната сила на един юначага, който го проследи с доволен поглед.

В известен смисъл не можех да не му съчувствам. Той имаше на разположение четири седмици за весело прекарване, което би било редно да е разпределено равномерно върху един период от десет години и затова нищо чудно, че човекът толкова бързаше. На негово място и аз бих правил същото. И въпреки това не можех да отрека, че все пак той го даваше прекалено така. Ако не беше мисълта за лейди Малвърн и леля Агата, бих наблюдавал със снизходителна усмивка лудориите на палавия Моти. Но все не можех да се отърва от мисълта, че рано или късно ще си изпатя. И нищо чудно, че тъжните ми размишления на тази тема, будуването до късно през нощта в очакване на познатата несигурна стъпка, полагането му в леглото, промъкването в стаята на страдалеца на другата заран, за да проверя какво е останало от него — всичко това доведе до силното ми изтощение. Направо се превърнах в сянка на добрия стар себе си — ако щете, вярвайте. Взех да подскачам и да се озъртам при най-малкия шум.

А от Джийвс нито капка съчувствие! Ето, това най-вече ми вземаше здравето! Той все още беше настроен против шапката и вратовръзката и категорично отказваше да се притече на помощ. Една заран усетих такава нужда от утеха, че потъпках Устъровата гордост и рекох направо:

— Джийвс, това вече е прекалено!

— Моля, сър?

— Знаеш за какво говоря. Този момък явно е отхвърлил всички принципи на благовъзпитаното си юношество и решил да си отживее.

— Да, сър.

— Ами тогава?

Изчаках момент, но той остана непреклонен.

— Джийвс — подех отново. — Нямаш ли някакъв несподелен план как да се справим с тази напаст?

— Не, сър.

И се оттегли безшумно в бърлогата си. Инат човек. Нелепа работа, знаете. Че какво толкова й има на „Специалната Бродуейска“? Безценна придобивка, обект на възхита от страна на момчетата. И да ме изостави на произвола само защото, виждате ли, предпочитал „Чудото на Белия дом“!

Скоро след това на младия Моти му хрумна да мъкне със себе си приятели по малките часове, та да продължават веселието у дома. Тук вече предадох фронта и взех да се пукам по шевовете. Защото, нали разбирате, онази част на Ню Йорк, която аз обитавах, не беше пригодена за този начин на живот. Познавах доста момчета от Уошингтън Скуеър, които започваха да живеят от два часа през нощта нататък — художници, писатели и тям подобни. Те го даваха твърде жизнерадостно, докато не ги обуздаеше пристигането на разносвача на мляко. И много хубаво правеха. Там, в онези части на града, този живот допада на всичко живо. Съседите не могат да заспят, ако някой не им изпълнява хавайски танци върху главите. Но на Петдесет и седма улица атмосферата е твърде непредразполагаща към подобни лудории и когато Моти се появи в три часа сутринта, съпроводен от живописна колекция веселяци, които спираха да пеят колежанската си песен само за да отпочнат нещо по-весело и гръмогласно, обитателите на съседните апартаменти проявиха недостиг на сърдечност и на широта във възгледите си. Тъкмо закусвах, и домоуправителят се обади да проведе с Мен доста напрегнат разговор по телефона, та трябваше да употребя всичкия си Устъровски такт, за да го усмиря.

На другата вечер се прибрах раничко след уютна вечеря насаме със себе си в едно ресторантче, на което се спрях само защото там нямаше никакъв шанс да се сблъскам с Моти. Салонът беше тъмен и тъкмо посегнах към ключа, когато се чу взрив и бях заръфан за крака. Животът с Моти ме бе превърнал в такава развалина, че просто не успях да се справя с положението. Отскочих назад с обезсърчен писък и се свлякох накуп в антрето в мига, в който Джийвс изпълзя от бърлогата си да види какво става.

— Повикахте ли ме, сър?

— Джийвс! Там вътре нещо хапе!

— Сигурно е Роло, сър.

— Ъ?

— Щях да ви предупредя за присъствието му, но не ви чух да влизате.

Настроението му засега е неустановено, тъй като още е разстроен от промяната на обстановката.

— Кой, по дяволите, е този Роло?

— Териерът на милорд, сър Милорд го спечелил на томбола, донесе го и го завърза за крака на масата. Ако ми позволите, сър, ще вляза да запаля лампата.