П. Удхаус - Скрито-покрито

— Добре си се наредил — отбеляза Джон.

— Наистина, старче — съгласи се Хюго. — Знаех, че младоженците ще прекарат медения си месец в Бексхил, затова веднага взех такси и обещах на шофьора двойно по-голямо възнаграждение, ако за пет минути стигнем до гара „Виктория“. Човекът направи всичко възможно, но закъсняхме с няколко секунди. Като изтичах на перона, влакът за Бексхил тъкмо тръгваше. Бесъмър се беше надвесил от прозореца на първия вагон и се мъчеше да отвърже бялата атлазена обувка, която някой шегаджия беше прикрепил към дръжката на вратата. Облегнах се на рамото на някакъв носач и разбрах, че това е краят.

— Какво направи после?

— Върнах се в апартамента на Рони и прегледах разписанието, за да проверя кога е следващият влак за Ръдж. Известно ли ти е, драги мой, че нашето загубено село е почти откъснато от света? Бях изпуснал влака в пет и шестнайсет, а следващият заминаваше чак в девет и двайсет. Реших да похапна и така се унесох в мисли, че изпуснах и последния влак. Накрая се качих на товарния, дето тръгва в три през нощта. Не ми се ще да те занимавам с описание на кошмарното пътуване; ще ти кажа само, че когато най-сетне пристигнах в Ръдж, се понесох като стрела към дома на Пат. Възнамерявах да пресрещна пощальона и да го помоля да ми върне писмото.

— Нямаше да се съгласи, колкото и да го молиш.

— Поне това унижение си спестих, защото тъкмо когато доближих къщата, го видях да пуска писмото в кутията. После сигурно съм заспал ей тъй, на крак. Когато внезапно се сепнах, видях, че стоя пред вратата на Пат и че самата Пат стои наблизо и ме гледа. Рекох й „Здрасти“, тя отвърна „Здравей“, сетне някак печално заяви, че е прочела писмото ми и че е съгласна да се омъжи за мен.

— Какво се случи после?

— Ами… промърморих: „Много благодаря“ или нещо от този род и отидох в „Кармоди Армс“ да закуся, защото бях гладен като вълк. Навярно на масата отново съм заспал. Окопитих се едва когато старият сервитьор ме хвана за косата, за да издърпа главата ми от купата с мармалада. След това дойдох тук да обмисля положението. Посъветвай ме как да постъпя, старче.

Джон замислено поклати глава:

— Неловка ситуация, няма спор.

— Именно. Непременно трябва да се измъкна, но се искам да сломя сърцето на бедното момиче.

— Да-а, работата е деликатна и изисква специален подход.

— Точно така.

Джон отново се замисли, после се плесна по челото и възкликна:

— В колко часа си се сгодил с Пат?

— Трябва да е било около девет.

— Сигурен ли си?

— Да. По това време пристига първата поща.

— Ала нали спомена, че си заспал, след като си видял пощальона.

— Вярно е. Но какво значение има този факт?

— Много голямо. Случило се е преди повече от десет минути, нали?

— Разбира се.

Джон се усмихна и лицето му се проясни:

— Тогава всичко е наред. Смятай се свободен, защото преди десет минути Пат обеща да се омъжи за мен.

Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата, когато Джон се върна в градината. Слънцето позлатяваше къдриците на Пат, която стоеше до живия плет от лавандула.

— Какво се случи? — нетърпеливо попита девойката.

— Не се безпокой, уредих всичко.

— Каза ли на Хюго, че няма да се омъжиш за него?

— Разбира се.

Настъпи тишина. Само пчелите жужаха в лавандуловите храсти.

— А той беше ли…

— Питаш дали е бил сломен, нали?

— Да.

— Беше — печално промълви Джон. — Но прие удара мъжествено, а като се разделихме, настроението му беше почти ведро.

Щеше да продължи в същия дух, по усети как нещо пълзи по крака му. Изглежда, на някоя пчела й беше омръзнала лавандулата и бе решила да се поразходи по прасеца му. Но когато понечи да смачка наглото насекомо. Пат отново заговори:

— Джони…

— Какво?

— О, не е важно. Мислех си нещо…

Джон беше почти сигурен, че е обект на нападение на пчела, но реши, че трябва да поддържа разговора.

— За какво си мислеше?

— За теб.

— За мен ли?

— Да.

— Какво по-точно?

— Казвах си, че си най-прекрасният човек на света.

— Пат!

— Това е самата истина — промълви тя и го изгледа от глава до пети. — Нямам представа защо те харесвам, нито защо го открих едва сега, но ти си най-симпатичният, най-умният, най-добрият…

— Продьлжавай! — възторжено възкликна младежът. Взе я в прегръдките си и времето сякаш спря.

— Пат! — прошепна й след млако.

Вече бе сигурен, че по крака му пълзи пчела и търси подходящо място да забие жилото си. Но той остана неподвижен. Да помръдне в този миг бе истинско светотатство.