П. Удхаус - Скрито-покрито

— Долу ли?

— Да, изтъркаляхме се надолу по стълбата и той удари главата си в някакъв шкаф.

Мъченическата физиономия на господин Кармоди за миг се озари от едва забележима усмивка.

— Знаех си, че ще те зарадвам — промърмори Джон.

Полковник Уайвърн сбърчи прочутите си рошави вежди, които застрашително надвиснаха над очите му, и строго се втренчи в прислужницата Джейн. Току-що Джейн беше влязла във всекидневната, където полковникът водеше разгорещен спор с дъщеря си Патриша, и го беше смаяла с изявлението, че Лестър Кармоди чака в приемната.

— Кой? — изръмжа полковник Уайвърн като буреносен облак.

— Извинете, сър, господин Кармоди е тук, сър.

— Господин Кармоди, ли?

— Да, заедно с господин Карол, сър.

Пат, която стоеше до остъклената врата към градината, ахна, сетне процеди през зъби:

— Покани ги тук, Джейн.

— Добре, госпожице.

— Не желая да виждам онзи престъпник! — отсече полковникът.

— Покани ги, Джейн — повтори девойката, а когато прислужницата излезе, се обърна към баща си: — Трябва да направиш компромис, татко. Може би господин Кармоди е дошъл да се извини заради онази история с динамита.

— Съмнявам се. По-вероятно е да се е довлякъл заради онова, което ти току-що ми съобщи. Вече ти казах и ще повторя, че за нищо на света няма…

— Добре, татко. Ще обсъдим този въпрос по-късно. Ако ти трябвам, повикай ме — ще бъда в градината.

Тъкмо когато излизаше, другата врата се отвори и господата Кармоди и Карол влязоха в дневната. Джон спря и се загледа към градината.

— Това Пат ли беше? — попита.

— Моля? — процеди полковник Уайвърн.

— Стори ми се, че зърнах Пат да излиза през остъклената врата.

— Дъщеря ми току-що отиде в градината — надуто обясни полковникът.

— Така ли? — промърмори Джон и понечи да последва девойката, но в този момент се разнесе гръмливият глас на господаря на дома.

— Е? — изрева той и възклицанието му беше като словесен пистолетен изстрел. Джон мигом забрави мечтите си и се върна към действителността, като за кой ли път осъзна, че животът е суров.

— О, да — отговори.

— Какво означава това „о, да“?

Джон се приближи до масата, без ни най-малко да се смути от изпепеляващия поглед на Уайвърн.

Една стара поговорка гласи: „Всяко зло за добро“. Има нещо положително в това да те упоят с приспивателно, да те заключат в стая със зарешетен прозорец, а храната да ти поднася старшина, когото само майка му може да обича — преживяването е отлична школа за един неуверен и стеснителен младеж и го подготвя за житейските битки. При последната си среща с човека с рунтавите вежди Джон беше загубил смелост, но сега някакви си вежди изобщо не го стряскаха. Беше закален сякаш бе преминал през леярна пещ.

— Сигурно си изненадан от посещението ни.

— Наистина съм изненадан, но неприятно.

— Чичо ми държи да разговаря с теб.

— Нямам никакво желание…

— Почакай да ти обясня…

— Повтарям, че нямам никакво желание…

— СЕДНИ! — заповяда Джон.

Полковникът се тръсна на стола, като че ли внезапно му бяха прерязали ахилесовите сухожилия. Стори го машинално, както повечето хора неволно се подчиняват, когато се обърнат към тях със заповеднически тон. Объркването му беше мимолетно — тъкмо възнамеряваше да попита наглия младеж с какво право му заповядва, последният продължи:

— Чичо ми е много разтревожен от онова, което се е случило в парка преди няколко седмици. Трагичните последствия от събитието не му дават покой.

Желанието да подхвърли нечовешки саркастична забележка и неспособността да намери най-подходящите думи попречиха на полковника да прекъсне нахалника. Вместо да го срази с унищожителен отговор, той само запелтечи нечленоразделно.

— Чичо ми осъзнава, че поведението му спрямо теб е било нетърпимо. Признава, че като те е сграбчил през кръста и те е използвал като щит, е действал импулсивно, за което сега съжалява. Оттогава все си блъска главата как да се сдобри с теб. Нали, чичо Лестър?

Господин Кармоди с усилие преглътна и едва чуто каза „Да“.

— Каза „да“ — преведе Джон, като че ли Лестър говореше на чужд език. — Той няма по-близък приятел от теб и мисълта за скарването ви не му даваше покой. Днес сутринта сподели с мен, че повече не издържа и ме попита как да постъпи. С радост го посъветвах, още по-радостен съм, че прие съвета ми. А сега той ще каже няколко думи… Чичо Лестър!

Господин Кармоди колебливо стана от стола. Изглеждаше тъкмо като човек, който всеки момент ще се раздели с хиляда паунда. Лицето му беше бледо и изопнато, а като заговори, гласът му трепереше: