П. Удхаус - Скрито-покрито

Потъна в мрачни размисли, после отново подхвана:

— Забяга! Ще тероризирва хората в околността и може би до довечера на съвестта му ще тежат няколко убийства. Ще тежат и на твоята съвест, доктор Туист. Знаеш ли какво ще стане в деня на страшния съд, когато с теб се изправим пред Всевишния? Ще ти кажа, доктор Туист. Господ сърдито ще попита: „Кой носи вината за онези мъртъвци, дето виждам навсякъде?“, после ще се вторачи в теб, а ти от немай къде ще станеш и ще кажеш: „Аз бях, Господи. Аз съм виновен за смъртта на тези хора. Ако бях послушал съветите на старшина Фланъри и бях държал лудия под ключ, трупове нямаше да има“. Да, точно туй ще кажеш, господин Туист. Позволи ми да се оттегля, сър. Ще помоля прислужницата Роза да намаже с някакъв мехлем синините ми. Ако желаеш още нещо, сър, ще го изпълня. Ако ли не, възнамерявам да си полегна. Приятен ден, сър.

Сержант Фланъри си бе казал последната дума, след което, накуцвайки, с достойнство се оттегли. А Чимп, комуто внезапно щукна същото, което беше накарало Соупи да отиде в кабинета, бавно тръгна в същата посока.

Завари господин Молой на телефона.

— Какво правиш? — попита.

— Свиря на флейта — тросна се приятелят му.

— На кого се обаждаш?

— На Доли, щом си толкова любопитен. Трябва да й кажа, че ударът се е провалил, нали? И да й съобщи, след като хвърли толкова усилия, няма да получи цент, нали?

Чимп с отвращение изгледа съучастника си. Искаше му се да не е виждал господин Молой. Искаше му се никога повече да не го види. Искаше му се да не го вижда и в момента.

— Защо не заминеш да й го кажеш лично? — попита кисело. — След двайсет минути има влак за Лондон.

— Предпочитам да й го съобщя по телефона — отвърна Соупи.

На слънцето, което тази сутрин беше събудило от сън старшина Фланъри, не се наложи да направи същата услуга на господин Кармоди. Въпреки че беше заспал едва призори, той се събуди много рано. Душевният смут е по-ефикасен от будилник.

А господин Кармоди беше обзет от неописуем душевен смут. Предишната вечер му бяха нанасяли удар след удар, всеки по-жесток от предишния. Първо, шофьорът Болт му съобщи, че е дал фаталната квитанция на Джон. После Стърджис, дърдорейки обичайните си безсмислици, случайно спомена, че господин Молой знае местонахождението на бележката, след което обясни, че младежът е заминал с Доли Молой и оттогава никой не го е виждал. Накрая Джон не само не се появи за вечеря, ами се установи, че макар да минава полунощ, не е в жилището си.

След като за разлика от друг път закуси на две-на три, Лестър, който до късна нощ се беше навъртал около конюшнята, отново отиде там с надеждата, че племенникът му се е върнал. Но в жилището завари само Емили, която залая щом го видя. Той се залута из парка и в продължение на половин час броди по пътеките, а отчаянието му се задълбочаваше с всеки изминал миг. Сетне опънатите му нерви се обтегнаха до краен предел от поведението на помощник градинаря, който, изпълнен с ентусиазма на верен васал, като играчка на пружина отдаваше чест при всяко преминаване на господаря.

Господин Кармоди потърси спасение в кабинета си, където след около час го намери Джон.

Като видя племенника, когото смяташе за отвлечен, изпита радост и въодушевление.

— Джон! — възкликна и скочи от стола.

След миг въодушевлението му беше попарено от мисълта, че може би няма повод за радост. Може би Джон просто се прибира в къщи, след като мошениците са го упоили и са взели квитанцията. Не им е притрябвал, щом са получили бележката.

— Къде беше? — продължи не тъй възторжено. Младежът за миг се усмихна. Изражението му беше особено.

— Нощувах в „Стройни и здрави“ — отговори. — Нима си се разтревожил за мен?

— Не мигнах от безпокойство.

— Съжалявам. Доктор Туист е много гостоприемен и отказа да ме пусне.

Господин Кармоди се канеше да заговори, но навреме прехапа език. Внезапно осъзна, че положението му е много деликатно. В никакъв случай не биваше да се издаде, че знае истинската самоличност на господата Туист и Молой и на госпожица Доли, които за непосветения бяха почтени хора. Ето защо се престори, че новината не му е направила впечатление.

— Така ли? — попита с привидно безразличие.

— Да. Домакинът беше много гостоприемен — отвърна младежът. — И все пак не ми допадна.

— Така ли?

— Да. А може би бях предубеден към него, защото знаех, че той е извършил обира онази нощ.