П. Удхаус - Скрито-покрито

— Сигурно е изпил всичкото кафе — отбеляза доктор Туист.

За пореден път Джон си каза, че на този човек му хлопа дъската — и децата знаеха, че кафето не действа като сънотворно, а ободрява.

— Слушай, Соупи — продължи Туист, — излез в коридора и стой пред вратата.

— Защо? — попита господин Молой, а на доктора му се стори, че долавя в гласа му студена нотка.

— За да ме предупредиш, ако видиш някого, разбира се.

— Тъй ли? — опъна се Соупи. — Сигурно след малко ще се появиш и ще кажеш, че си преровил всичките му джобове, но не си намерил квитанцията.

— Да не мислиш, че…

— Точно това мисля!

— Ако ми нямаш доверие…

— Чимпи, доверявам ти се колкото на отровна змия. Няма да ти повярвам, дори да казваш истината.

— Е, щом имаш толкова лошо мнение за мен…

Томас Молой все така враждебно отвърна, че наистина има лошо мнение за него. Известно време двамата мълчаха, накрая Туист примирено въздъхна:

— Както искаш…

Джон още повече се озадачи. За каква квитанция говорят? В джоба му наистина беше квитанцията, която шофьорът Болт му бе заръчал да предаде на господин Кармоди, споменавайки, че е оставил чантата в багажното отделение на гарата. Защо тези двамата…

Усети как нечии пръсти се прокрадват към вътрешния джоб на сакото му и реши, че е настъпил моментът да действа. Напрегна мускулите си, с акробатичен скок се озова до вратата и се облегна на нея.

Настъпи гробна тишина. Джон, който притискаше с гръб масивната дъбова врата и заплашително се взираше в двамата търсачи на съкровища, разбра, че ако иска да разведри атмосферата с диалог, той трябва да подхване разговора. Явно, че за известно време двамата мошеници си бяха глътнали езиците. Чимп Туист приличаше на маймуна, която е отхапала от червив орех, а Соупи Молой на американски сенатор, който е получил анонимна телеграма със следния текст: „Пипнаха ни. Бягай“. След внезапния скок на младежа, който би трябвало под въздействието на най-добрия опиат, продаван в Чикаго, се бяха почувствали като хирурзи, чийто пациент ненадейно скача от операционната маса и започва да танцува чарлстон.

И тъй, пръв заговори Джон:

— Е, какво ще кажете?

Въпросът бе риторичен и с право остана без отговор. Господин Молой издаде задавен звук като котарак, който се е задавил с рибена кост, а напомадените мустачки на Чимп сякаш провиснаха. Едновременно си помислиха: „Господи, как досега не съм забелязал какъв здравеняк е този младеж!“ Освен това им хрумна, че съществуват и изключения на правилото, според което едрите мъже винаги са добродушни. Неизбежно бе да не забележат, че Джон прилича на убиец, който чрез гимнастика се поддържа в отлична форма.

— Идва ми да ви прекърша вратовете! — процеди младежът.

Заканата накара Соупи Молой да се отърси от вцепенението и да отстъпи една крачка, при което съучастникът му остана по-близо до опасната зона. Постъпката му беше продиктувана от делови съображения. Казваше си, че щом Чимп иска седемдесет процента от печалбата, то е редно да поеме същия процент от пасивите. Настъпил бе моментът да се плащат задълженията и той на драго сърце щеше да си ги раздели с Туист в пропорция трийсет на седемдесет. Скри се зад съучастника си, горчиво съжалявайки, че Чимп не е великан с широки плещи, и предпазливо надникна иззад гърба му.

Джон, който беше изразил най-съкровеното си желание, бе принуден да се заеме с по-прозаични дела. С най-голямо удоволствие би хванал тези двамата за косите и би ударил главите им една в друга, но това щеше да го отклони от най-важното. А най-важното беше да разбере къде са скрили плячката.

— Къде са онези неща? — попита.

— Кои? — невинно се обади Чимп.

— Не се прави на ударен. Къде са вещите и картините, които откраднахте от Ръдж Хол?

Туист внезапно откри, че стои между Соупи Молой и Джон и ловко отскочи назад. Съучастникът му побърза да стори същото. Джон намръщено наблюдаваше странните подскоци.

— Не мърдайте! Стойте мирно! — извика строго. Чимп застана мирно. Томас Молой, който се беше озовал зад него, застана още по-мирно.

— Е, къде са нещата? — поднови разпита младежът.

Може би дори след пълен разгром на бойното поле победеният генерал се поколебава за миг, преди да предаде оръжието си. Въпреки ясното съзнание, че единственият изход е да признаят, в първия момент двамата мошеници не отговориха. После Чимп забеляза изражението на Джон и побърза да каже:

— В Устършир са.