П. Удхаус - Скрито-покрито

— Бау!

Всички велики мъже имат своите недостатъци, които са неизбежни и които сме склонни да простим. Ето защо не го порицаваме, а само отбелязваме като факт, представляващ интерес за бъдещите му биографи, че нежното прошепване не беше сред уменията на този иначе забележителен човек. Между намерението и изпълнението му зееше дълбока пропаст. Звукът, излязъл от гърлото му, беше като вой на свирена на презоекански параход; прогърмя на сантиметри от ухото на Роза и й подейства както викът на Джон Карол бе подействал на полковник Уайвърн, пазаруващ в магазина на Час. Байуотър, за който инцидент вече ви разказахме. Понякога най-прозаични причини променят хода на събитията. Роза подскочи като ужилена, изпищя и изпусна подноса, след което притисна длан до сърцето си.

Старшината мигом прозря, че е постъпил неправилно, тъй като е бил подведен от ведрото си настроение. Ако желанието му бе да осведоми девойката, че й е простил, трябваше да излезе от храста, да застане лице срещу лице с нея и да й го съобщи. Ала вместо това беше действал от прикритие и преструвайки се на безплътен глас, беше създал голяма бъркотия.

Към бъркотията спадаха кана с кафе, каничка с мляко, една купичка със захар и друга с масло, солница, бурканче с горчица, купчина препечени филии и чиния с пържени яйца и бекон, които бяха паднали на тревата. Той излезе от храста, печално ги изгледа и измърмори нещо неразбираемо.

Колкото и да е странно, девойката не изглеждаше разгневена, въпреки че в този момент беше оправдано да каже някои от неприличните думи, които напоследък младите дами непрекъснато използват. Ала на лицето й се изписа облекчение и тя радостно възкликна:

— Господи, помислих си, че е онзи тип от таванската стая! Изплаших се да не е избягал.

— Няма страшно, моето момиче — избоботи той. — Старшина Фланъри е тук!

— О, господин Фланъри!

— Хайде, успокой се — каза той и макар да усещаше, че действа малко прибързано, я прегърна през кръста. После я целуна. Не му се искаше да се обвързва, но в момента нямаше друг изход.

Роза видимо се успокои и заяви:

— Изпуснах подноса.

— Да — съгласи се старшината, от чийто поглед нищо не убягваше.

— Няма как, ще отида да му кажа.

— На господин Туист ли?

— Ами да.

Той се поколеба. Докторът ще поиска обяснение за случилото се, което неминуемо ще доведе до разкрития, представящи него, старшина Фланъри, в неблагоприятна светлина. Нищо чудно Туист да реши да се освободи от помощник, който, макар и с добри намерения, се крие в храстите и вика „Бау!“ на прислужничките.

— Слушай, моето момиче — подхвана. — Доктор Туист е зает човек, сума задължения са му на главата. Едва ли ще му бъде приятно да го занимаваш с изпуснати подноси. Тичай обратно в кухнята и кажи на готвачката отново да приготви закуска за специалния пациент. Само каната за кафе е счупена, всичко друго си е здраво и читаво. Ще подредя нещата на подноса, а ти ще го занесеш на пациента. И никому нито дума за случилото се. Докато се върнеш, ще заровя в земята остатъците от яйцата.

— Ама… господин Туист сложи нещо специално в кафето.

— А? Какви ги говориш?

— Като му занесох подноса, старият маймунек попита дали това е закуската на специалния пациент, а аз казах „да“. Тогава той изля в кафето няколко капки от едно шишенце. Помислих, че сигурно е лекарство, за да упои онзи луд и да му попречи да излезе от стаята си и да ни избие до крак.

Старшината снизходително се усмихна:

— Няма нужда да се дава успокоително на буйстващия пациент щом аз съм тук. Доктор Туист напразно се безпокои. Не разбира, че в случай на необходимост ще му се притека на помощ, за да няма изнасилие. Освен това честото вземане на тъй наречените седитиви не е препоръчително. Вчера пациентът е бил под влиянието на приспивателно и съществува опасност за здравето му, ако и тази сутрин вземе сънотворно. Ако господин Туист те попита дали онзи е изпил кафето, учтиво ще отговориш: „Да, сър“. Аз ще сторя същото и така тайната ще си остане между нас.

Половин час по-късно му се предостави възможност да изпълни собствените си указания. След като се беше покатерил по стълбата и беше поднесъл на пациента второто издание на закуската, той се сблъска в градината с работодателя си.

— Тъкмо теб търсех — каза доктор Туист.

— Какво обичате, сър?

— Онзи, буйстващият… вече закуси ли?

— Преди пет минути го нагледах през прозореца и забелязах, че се радва на завиден апетит.