П. Удхаус - Скрито-покрито

Чимп замълча, после небрежно попита:

— А кафето изпи ли?

— Да, сър — учтиво отговори старшината.

— О! Добре. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър — искрено отвърна Фланъри.

По принцип старшината не беше майстор на засуканите фрази, но когато каза, че Джон се е радвал на завиден апетит, безсъмнено използва mot juste. Защото тъкмо това бе точното определение на подхода на бедния младеж към храната и кафето, които тъмничарят му поднесе през решетките. Нито нарастващата му неприязън към Фланъри, нито унижението да бъде третиран като опасен звяр в зоопарк можеха да се сравнят с апетита му, който се изостряше с всеки изминал час. Главоболието му беше преминало и беше заменено от глад, на който и вълците биха завидели. Още преди тъмничарят му да се спусне по стълбата, Джон вече беше излапал едното яйце. За нула време се справи с другото яйце, с бекона, с препечените филийки, с маслото, млякото и кафето, и след като вдигна чинията да провери дали отдолу не е останала някоя троха, опечалено констатира, че закуската е приключила.

Чувстваше се много по-добре. Задоволил беше животинския глад, съзнанието му вече не бе обсебено от мисълта за храна и напитка, вече можеше да насочи вниманието си към други по-важни въпроси. Лапна бучката захар, която беше открил в сгънатата салфетка, и отново се просна на леглото. Всеизвестно е, че най-добре се разсъждава в хоризонтално положение. Джон легна по гръб, втренчи се в тавана и потъна в размисъл.

Разполагаше с толкова факти, че заниманието можеше да му отнеме цяла вечност. Ала колкото и да си блъскаше главата, не проумяваше какво всъщност се случва. Логично беше да се предположи, че злодеят Туист го е заключил на тавана, за да избяга с предметите и картините, които беше откраднал от Ръдж Хол. Естествено Джон не одобряваше престъпните му методи, но признаваше, че стратегията има своите достойнства.

Ала Туист не беше избягал. Според Фланъри и той, и съучастникът му Молой още бяха в „Стройни и здрави“. Но защо? Какво са намислили? Нима си въобразяват, че вечно ще държат затворен един почтен човек, чиято единствена връзка със света е дебелоглавият старшина? Джон беше безкрайно озадачен от поведението им.

После се замисли за Пат и сърцето му се сви от тревога. Питаше се какво ще си помисли любимата му, след като вчера не бе отишъл да я вземе в уговорения час. Сигурно ще реши, че е забравил за срещата. Ще предположи…

Сигурно още дълго щеше да се терзае, но внезапно чу изщракване, сякаш ключ се превърта в ключалката. От всички съществуващи звуци само този можеше да го изтръгне от размишленията му и да привлече вниманието му.

Вдигна глава и се огледа. Вратата наистина се отваряше. По-точно се открехваше — бавно, лукаво, потайно — както би се открехвала всяка врата, ако мерзавец като Туист натиска дръжката.

Джон не проумяваше какви мисловни процеси протичат в съзнанието на този демон. Започваше да се убеждава, че Туист е слабоумен. Не беше избягал, въпреки че за него бягството беше единственият изход, а след като чрез опиати, затвор и бъбривия старшина Фланъри бе потикнал един мускулест младеж към убийство, сега идваше да го навести.

Джон малко го беше грижа за душевното състояние на този престъпник с маймунска физиономия и напомадени мустачки. По-важно бе да се възползва от слабоумието му. Положението изискваше да се действа предпазливо и хитро, ето защо той отпусна глава на възглавницата, предпазливо затвори очи и хитро задиша равномерно, като че бе потънал в дълбок сън.

Очевидно успя да заблуди натрапника, защото след минута гробна тишина изскърца дъска на пода, последвана от друга. Вратата тихо се затвори, Джон чу шепот и мислено се върна години назад. Шепотът… му напомняше за нещо, което се беше случило в детството му.

Внезапно в паметта му изплува споменът за Бъдни вечер — родителите му стоят на прага на стаята му, за да се убедят, че е заспал, после на пръсти пристъпват до леглото му и пълнят чорапа с подаръци.

Джон се окуражи. Най-лесно е, когато вече си правил нещо и познаваш похватите. Никога не бе заспивал в нощта преди Коледа, но добрите влъхви така и не бяха разбрали измамата. Ако поне малко е запазил уменията си, господата Туист и Молой няма да го заподозрат. Захърка толкова силно, сякаш беше астматик.

— Заспал е — произнесе гласът на господин Туист.

— Сигурен ли си? — попита гласът на господин Молой.

— Да.

Двамата очевидно се бяха успокоили, защото се приближиха до леглото, без да стъпват на пръсти.