П. Удхаус - Скрито-покрито

— В никакъв случай — повтори Соупи. — Бас държа обаче, че ще се пукне от мъка.

— И още как! — потвърди Чимп.

— И още как! — повтори Соупи.

— Божичко, как ми се ще да му видя изражението! — изкиска се Чимп.

— И на мен ми се ще — съгласи се Соупи. Изглежда, човеколюбивото им въодушевление оказа положително въздействие на Джон. Лицето му се проясни, той едва забележимо се усмихна, като че ли му беше хрумнало нещо забавно. Господин Молой се отпусна и се осмени да си поеме дъх, а доктор Туист почувства такова облекчение, че машинално посегна да засуче мустак.

— Ясно… — промълви Джон и замислено потърка брадичката си, мимоходом отбелязвайки, че брадата му е набола. — Имаш ли някаква кола в гаража?

— Разбира се — усмихна се Чимп. — Твоята кола.

— Какво?

— Точно така.

— Но аз разбрах, че онази… че онази жена е заминала с моя автомобил.

— Оставила го е пред гарата и е помолила да го докарат обратно тук.

Новината така зарадва Джон, че дори Чимп му стана почти симпатичен. Любимата му кола, неговата арабска кобилка беше в безопасност!

След това изумително разкритие интересът му към събеседниците му се изпари. Безмълвно се втурна към вратата, отвори я и изтича по коридора, а двамата мошеници смаяно се спогледаха.

— Какво ще кажеш? — попита Чимп.

Съучастникът му беше лишен от възможността да отговори, защото тъкмо когато се канеше да подхване поучително изказване, от дъното на коридора се чу гръмовен вик, последван от рязко изплющяване, след което се разнесе силен шум, като че отвън бяха изсипали един тон въглища.

Господата Молой и Туист отново се спогледаха.

— Майчице! — възкликна Чимп.

— Майчице! — повтори Соупи.

— Беше Фланъри — добави Чимп, макар че обяснението бе напълно излишно.

— Точно така, той беше — съгласи се Соупи.

Не изгаряха от желание да излязат от стаята и да започнат анкета или (ако се съдеше по оглушителния трясък) аутопсия. Когато най-сетне събраха смелост и бледи като платно застанаха на горната площадка, видяха в подножието на стълбата нещо, което, ако се съди по стенанията му, все още беше живо. После купчината на пода се раздвижи, изправи се и стана ясно, че това е самият старшина Фланъри. Странно защо този достоен човек изглеждаше обезпокоен.

— Ти ли беше, сър? — попита укорително. — Ти ли, господин Туист, отключи вратата на стаята на специалния пациент?

— Исках да поговоря с него — промърмори Чимп, слезе по стълбите и разкаяно огледа помощника си.

— Имам честта да ти съобщя — със студена учтивост каза старшината, — че пациентът фъсна.

— Ранен ли си?

— В отговор на въпроса, сър — все тъй сковано каза Фланъри, — те уведомявам, че наистина съм ранен.

Дори най-ненаблюдателният човек щеше да забележи, че исполинът казва самата истина. Чимп и съучастникът му недоумяваха как за краткото време, с което разполагаше, Джон го е подредил така. На челото му се издигаше яйцевидна цицина, наподобяваща скалист планински връх, под едното му око вече се мъдреше огромна синина. Мисълта, че само по Божа милост Алекзандър Туист още е сред живите, изпълни собственика на „Стройни и здрави“ с такава признателност, че той залитна и се вкопчи в парапета.

Същото чувство изпитваше и господин Молой. Не беше за вярване, че се е отървал здрав и читав, след като е бил в една стая с екзекутор, способен да смели от бой старшината, и който отгоре на всичко (и напълно основателно) му имаше зъб. Жадуваше да пийне нещо по-силно, и то веднага.

Фланъри притискаше длан към насиненото си око, ала с другото фиксираше Чимп. Погледът му бе като погледа на стария моряк (Герой от едноименната поема на Колридж, който мразел всички живи твари, докато след мъчително изпитание се разкаял за жестокостта си. — Б. пр.) и Туист не се осмеляваше да помръдне.

— Ако беше послушал съвета ми, сър — с леден тон заяви старшината, — това никога нямаше да се случи. Колко пъти ти казвах, господин Туист, че буйстващият пациент трябва да се държи под ключ? Казвах го, нали? А пък ти сам си търсиш белята, като отключваш оназ ми врата и оставяш лудият на воля да обикаля из къщата и да избяга, когато му скимне. Тъкмо се бях изкачил по стълбите, и го виждам. Викнах „Хей!“, после бързам да си изпълня задълженията, за които получавам заплата, ама докато се усетя, оня ме цапардосва по окото, после заедно се изтъркаляхме надолу по стълбата. Ударих си главата в последното стъпало или в ей онзи сандък и в един миг пред очите ми причерня и изпаднах в несвяст. — Фланъри замълча, после повтори фразата, която очевидно му беше харесала: — Пред очите ми причерня и изпаднах в несвяст. — А като се освестих, както се казва, буйстващият беше изчезнал. Кой може да каже къде е сега, доктор Туист? Може би избива пациентите или… — Той прекъсна монолога си. Някъде в далечината се чу бръмчене на двигател. — Онзи е! — възкликна старшината. — Забяга!