П. Удхаус - Скрито-покрито

Подобно на Рони Фиш по време на концерта господин Кармоди все повече се убеждаваше, че се е нагърбил с непосилна роля. Очевидно ролята изискваше в този момент да бъде изумен и той се помъчи да бъде на висота. Ахна, но толкова неубедително, че побърза да добави:

— Какво? Какво говориш? Доктор Туист ли?

— Доктор Туист.

— Но… Но…

— Дойде ти като гръм от ясно небе, а? — попита Джон и чичото едва сега забеляза, че поведението му е доста странно и някак заплашително. Може би впечатлението се създаваше от външния вид на младежа — брадата му беше набола, а очите му бяха зачервени. Ала господин Кармоди не обичаше да се самозаблуждава. Забеляза, че очите на Джон освен зачервени са и проницателни. И тъй като съвестта му беше гузна, реши, че племенникът му го гледа с укор. След секунди убеждението му се затвърди.

— Между другото — заговори Джон, — вчера Болт ме помоли да ти предам тази квитанция, обаче аз я пъхнах в джоба си и едва по-късно си спомних за нея.

Господин Кармоди в миг престана да се пита дали племенникът му го гледа с укор. Единственото, което изпитваше в този момент, бе въодушевление. Задъха се от вълнение и протегна треперещата си ръка. Сякаш отдалеч се чу да казва:

— О, да… Квитанцията… Съвсем ми беше излязла от ума… Разбира се. Помолих Болт да остави една чанта в багажното отделение на гарата.

— Изпълнил е поръчението ти.

— Дай ми квитанцията.

— След малко — отговори Джон и пъхна хартийката в джоба си.

Въодушевлението на Лестър се изпари. Вече беше сигурен, че племенникът му го наблюдава с укор и дори с презрение, които подействаха на гузната му съвест като сол на отворена рана.

— Какво? 3-з-защо… — изпелтечи.

Без да откъсва враждебния си поглед от него, Джон заговори:

— Научих, че си обявил награда от хиляда паунда за онзи, който предаде откраднатите вещи, чичо Лестър.

— Ами… да. Вярно е.

— Ще я дадеш на мен.

— Моля?

— Драги ми чичо — каза младежът, а гласът му беше не по-малко враждебен от погледа, — преди да напусна санаториума със симпатичното название „Стройни и здрави“, поговорих с още по-симпатичните господа Молой и Туист, които ми разказаха прелюбопитна история. Схващаш ли за какво говоря, или искаш по-подробни обяснения?

Господин Кармоди, който се беше наежил като скъперник, съзрял опасност за чековата си книжка, бавно се отпусна на стола, като приземяващ се балон.

— Виждам, че ме разбра — доволно отбеляза Джон. — А сега напиши чек на името на полковник Уайвърн.

— Защо?

— Отказвам се от наградата в негова полза. Имам си съображения, поради които искам да се сложи край на нелепата вражда помежду ви, и мисля, че поводът е добре дошъл. Сигурен съм, че полковникът съжалява, че сте се скарали, но чака ти да направиш първата крачка. И ти ще я направиш, като му връчиш хиляда паунда.

Лестър Кармоди преглътна и промърмори:

— Мисля, че му стигат петстотин…

— Хиляда!

— Ама това са цял куп пари!

— Прилична сума — съгласи се Джон.

Господин Кармоди имаше съвсем различна представа за това коя сума е прилична, но усети, че е излишно да спори. Тежко въздъхна и извади от чекмеджето чековата си книжка.

Имаше чувството, че откакто се е забъркал в тази история, над него тегне някакво проклятие, свързано с огромни и непредвидени разходи. Хвърлил беше луди пари около гостуването на семейство Молой и на противния Рони Фиш… колата все пътуваше до санаториума и обратно, а напоследък цената на бензина безбожно се бе повишила… изръсил се беше с пет стотачки, за да отстрани Хюго от къщата, а последният удар му беше нанесъл Джон с претенциите си за онази потресаваща сума. Пари… пари… пари… и то хвърлени на вятъра.

Притисна попивателната към чека и го подаде на племенника си, който обаче заяви:

— Няма да го взема. Още сега отиваме при полковник Уайвърн. Ще му връчиш чека и дори ще произнесеш трогателна реч.

— Не, само това не! Не знам какво да му кажа!

— Ще ти обясня. А след това с него отново ще бъдете най-добрите приятели. — Удари с юмрук по бюрото и повтори: — Най-добри приятели! Разбра ли?

— Разбрах.

Изражението на бедния страдалец бе толкова печално, че Джон го съжали и се замисли как да го поразвесели. Изведнъж му хрумна, че знае най-сигурния цяр за мъката му.

— Чичо Лестър, какво е отношението ти към старшина Фланъри от „Стройни и здрави“?

Господин Кармоди потръпна. В паметта му изплуваха неприятни спомени.

— Преди да напусна санаториума — продължи младежът, — насиних окото му и двамата заедно се изтърсихме долу.