П. Удхаус - Скрито-покрито

Тя се обърна и двамата мълчаливо се спогледаха. Сетне Джон промълви с глас, който сякаш не беше неговият:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Пат и отново настъпи тишина.

Девойката не извърна очи, макар Джон да беше на мнение, че при тези обстоятелства поне би могла да се престори на смутена. Продължи да се взира в него, а в погледа й се четеше странно предизвикателство. После вирна брадичка. Поведението й ясно говореше, че той не е човекът, когото бе обнадеждила с целувка след романтичната нощна разходка с лодка, а само нежелан натрапник, който нарушава спокойствието й.

— Върнал си се от пътуването… — отбеляза с леден тон.

Джон преглътна. Чувстваше, че голяма буца е заседнала в гърлото му. Трябваше да отговори, но се страхуваше, че ще започне да заеква. В подобни случаи един мъж не желае заекването му да издаде, че не е най-щастливият и безгрижен човек на света.

— Разбрах, че с Хюго сте се сгодили. — Говореше бавно, като разделяше сричките, за да не се сблъскат, както им се искаше.

— Да.

— Поздравявам те.

— Редно е да поздравиш него, а на мен да пожелаеш щастие.

— Пожелавам ти щастие — повтори младежът, приемайки шаблонния израз, препоръчван от наръчника за добро поведение.

— Благодаря.

— Дано да бъдеш много щастлива.

— Благодаря.

Отново замълчаха.

— Решението ти е доста… внезапно — обади се Джон.

— Така ли мислиш?

— Кога се върна Хюго?

— Тази сутрин. Писмото му дойде с първата поща, след него пристигна и той.

— Писмо ли? Нима ти е писал?

— Да. Пишеше, че ме моли да му стана съпруга.

— Нима?

Пат очерта в тревата окръжност с върха на обувката си и промълви:

— Писмото е много романтично.

— Така ли?

— Да. Не подозирах, че Хюго е способен на подобни излияния.

Джон отново замълча. Напразно претърсваше съзнанието си за жизнерадостни и непринудени фрази. Накрая изтърси:

— Хюго е прекрасен човек.

— Да.

— Толкова е умен!

— Да.

— И симпатичен.

— Да.

— Бива го във всяко отношение.

— Да.

Той установи, че е изчерпал темата за качествата на братовчеда си и отново потъна в мрачно мълчание. Идваше му да настъпи червея, който току-що беше допълзял до обувката му и очевидно беше в отлично настроение.

Пат се прозина и небрежно подхвърли:

— Добре ли прекара вчера?

— Не бих казал. Може би си чула, че в Ръдж Хол бе извършен обир. Впуснах се да преследвам крадците, но те ме заловиха.

— Какво?!

— Постъпих непредпазливо и позволих да ме упоят с приспивателно, а когато дойдох в съзнание, бях заключен в стая с решетки на прозореца. Едва преди час успях да изляза на свобода.

— Джони!

— За щастие приключението ми приключи благополучно. Успях да върна в имението откраднатите вещи.

— Божичко, Джони! Каква глупачка съм била! Помислих, че си отишъл на пикник с онази Молой.

— Може би отвличането на един почтен младеж за нея е нещо като пикник. Не знам дали ще повярваш, но тя не само е от бандата на престъпниците, но им е нещо като главатар.

Той сведе поглед, като се питаше дали все пак да не настъпи бодрягата-червей, ала внезапно чу задавен вик и изправи глава. Пат се взираше в него, очите й бяха разширени от изненада. Джон си помисли, че никога не е изглеждала толкова неземно красива. Стори му се, че невидими пръсти се вкопчиха в гърлото му, пред очите му падна мъгла, а градината колебливо направи няколко стъпки, сякаш упражняваше нов танц, по който американците са полудели.

Сетне мъглата се вдигна и той видя, че с Пат не са сами. До него стоеше грубоват и брадат мъж със зле ушита дреха от мечешки кожи. Беше неговият праотец от каменната ера, който го беше съветвал по пътя към навеса за лодки и който сега го гледаше с упрек. Приличаше си като две капки вода с Фланъри, а като заговори, стана ясно, че и гласът му е гръмлив като на старшината.

— Хей! — провикна се, като раздразнено прехвърляше каменната брадва от едната в другата си ръка. — Е, младежо, видя ли какво стана, какво се случи, какво произлезе, ако мога да се изразя така, като не послуша съвета ми? Колко пъти ти казах да се отнасяш с това момиче по начин, в чието предимство съм се убедил първо аз, сетне останалите ти предтечи във времената, когато мъжете бяха истински мъже и знаеха как се постъпва в подобни случаи? Загуби я, нали? Ако ме беше послушал…

— Недей! — прошепна някой, а Джон забеляза, че до него стои още някой.

— Но може би още не е късно… — продължи брадатият.

— Не го слушай — каза новодошлият. Едва сега Джон видя, че това е по-добрата му страна. — Протестирам! Нека бъдем по-въздържани и да се държим като културни хора. Не одобрявам тези съвети, приканващи към насилствени действия.