П. Удхаус - Скрито-покрито

— Уайвърн, аз…

— …реших… — подсказа му Джон.

— Реших, че при така създалите се обстоятелства…

— …е най-уместно… — суфлира младежът.

— …е най-уместно да…

Предварително подготвената реч се състоеше от още шейсет и три думи, но в този момент силите напуснаха мъченика Лестър Кармоди. Той остави някакво листче хартия на масата и тежко се отпусна на стола.

— Не проумявам… — възкликна полковникът, после видя какво представлява листчето и в този миг помпозните слова отлетяха от съзнанието му като отнесени от ураганен вятър. — Какво… какво е това?

— Възнаграждение за нанесени морални и материали щети — намеси се Джон. — Чичо ми смята, че е редно да го получиш.

Настъпи тишина. Полковникът взе чека и внимателно го разгледа, както естествоизпитател разглежда рядко срещано насекомо. Сключените му вежди се разделиха и се повдигнаха от учудване, което той не се постара да прикрие. Вдигна поглед към господин Кармоди, после отново се втренчи в чека.

— Господи! — възкликна, скъса на две хартийката, избухна в смях и протегна ръка. — Господи! — повтори. — Нима мислиш, че искам пари? Единственото ми желание бе да признаеш, че си негодник и убиец, и то се сбъдна. Знаеш ли колко бях самотен без приятел, с когото да си поговоря. Дори когато запалвах пура, твоята компания ми липсваше…

Господин Кармоди се беше изправил. Приличаше на човек, който е станал свидетел на чудо. С благоговение се втренчи в стария си приятел — познаваше го отдавна, на едва сега разбираше колко е благороден.

— Уайвърн! — прошепна със страхопочитание.

— Кармоди! — радушно се отзова полковникът. — Как са щуките?

— Щуките ли? — недоумяващо примигна Лестър, който още беше замаян от щастие. — Какви щуки?

— Онези, дето плуват в езерото. Успя ли да уловиш най-голямата?

— Още не съм.

— Да дойда ли днес следобед да си опитам късмета?

— Да.

— Той каза „да“ — отново преведе Джон.

— Господи, какъв съм глупак! — промърмори полковникът. — Преди малко вдигнах скандал на дъщеря ми, задето иска да се омъжи за човек от твоето семейство.

— Вярно ли е? — изпъшка господин Кармоди, а Джон се вкопчи в ръба на масата. Сърцето му подскочи, за миг стаята сякаш закръжи пред очите му.

— Да — отговори Уайвърн и отново дрезгаво се изкиска, а на Джон му хрумна, че Пат със сигурност не е наследила от баща си мелодичния си глас. С умиление си спомни звънливия й смях, който напомняше на подрънкване на сребърни камбанки.

— Сериозно ли говориш? — отново попита Лестър.

— Разбира се. Малко преди да дойдете ми съобщи, че възнамерява да се омъжи за твоя племенник Хюго.

Преди няколко години, когато играеше в юношеския национален отбор по ръгби, през един дъждовен следобед на стадиона в Дъблин Джон самоотвержено беше затиснал с тялото си топката, тъкмо когато шестима ирландски нападатели, изпълнени с келтски ентусиазъм, решиха да я ритнат. Досега той смяташе, че едва ли отново ще има толкова болезнено и неприятно преживяване, но очевидно се бе лъгал.

Вкопчи се още по-здраво в масата, за да не падне, и примигна, сякаш му бяха ударили плесница. За секунда затвори очи и промълви:

— За Хюго ли?

Усети вцепенение като през онзи отдавна отминал ден в Дъблин, когато му се струваше, че по него пълзят множество стоножки с подковани обувки. За миг сърцето му престана да бие, силите го напуснаха. В момента изпитваше странно безразличие, но знаеше, че по-късно ще почувства непоносима болка.

— За Хюго ли? — повтори.

Ушите му бучаха, но все пак чу гласа на чичо си, който каза, че новината го радва. Внезапно Джон усети, че му е невъзможно да остане в една и съща стая с човек, който се радва, задето Пат и Хюго са се сгодили. Отдръпна се от масата, със залитане тръгна към остъклената врата и излезе в градината. Като видя Пат, която се разхождаше по моравата, странното вцепенение го напусна. Сякаш се сепна и се събуди от дълбок сън. Отначало в гърдите му бушуваха различни чувства, които след малко изкристализираха в изпепеляваща ярост.

Беше жестоко наранен, но гневът му пречеше да осъзнае колко сериозна е душевната му травма. Пат изглеждаше толкова съблазнителна и толкова невъзмутима, сякаш пет пари не дава, че е направила за посмешище един достоен младеж, като е пробудила надеждите му само за да ги стъпче в калта, че го е накарала да мечтае само за да разруши илюзорния му свят. Силната му обич към нея бе заменена от омраза.