П. Удхаус - Скрито-покрито

Като приключи лекцията, девойката я удостои със същата забележка, с която беше накарала старшина Фланъри преждевременно да напусне масата, като остави в чинията си едно яйце и парче бекон от обичайната си дажба.

— Не беше чак толкова красива — заяви и тръсна глава, при което късите й червеникави къдрици подскочиха.

Никога няма да узнаем дали безочието й щеше да накара госпожа Еванс обидено да замълчи, или още по-енергично да поднови обвиненията си, тъй като звънецът над кухненския бюфет оглушително издрънча.

— Той е — промърмори готвачката. — Иди да провериш, какво иска. — Като говореше за собственика на санаториума, винаги използваше местоимение и не одобряваше навика на помощничката си да го нарича стар маймунек, макар тайно да признаваше, че прозвището му приляга. — Ако е за закуската, кажи, че след малко ще бъде готова.

След малко Роза се върна и обяви:

— Старият маймунек се интересува дали сме приготвили закуската на специалния пациент. Искал да огледа подноса, преди да го занесат на онзи тип.

— Не го наричай маймунек!

— Ами че точно на такъв прилича, нали?

— Божичко, каква е днешната младеж! — промърмори готвачката, сетне продължи с предположенията какво би казала майка й.

— Старият господар Туист нареди да приготвим бекон с яйца, препечени филийки и кана с кафе — прекъсна я Роза, която не проявяваше никакъв интерес към майката на госпожа Еванс. — Преди да занесат подноса, искал да го разгледа — добави, после се върна на болната тема: — Щом смятате за красива една жена с боядисана коса и с очи като на вампир, то аз…

— Млъкни! — отсече готвачката.

В кухнята се възцари тишина, която се нарушаваше само от цвъртенето на бекона в тигана и от подсмърчанията на една съвременна девойка, която не споделяше мнението на по-възрастните по отношение на женската красота.

— Готово — най-сетне заяви госпожа Еванс. — Подай ми един поднос… А сега сложи солницата и бурканчето с горчица и гледай да не изпуснеш подноса.

— Че защо да го изпускам?

— Постарай се да не го изтървеш.

— Скоро гледах един филм — казваше се „Сърца и атлаз“. Очите на героинята бяха като на онази жена. — Роза говореше със студеното презрение, което добродетелните жени изпитват към съгрешилите им посестрими. — Какви ли злини не направи! Първо открадна документацията, свързана с велико изобретение, после…

— Ще разлееш кафето!

— Няма.

— Постарай се да не го разлееш.

Междувременно старшина Фланъри се беше разположил сред храстите, скрит от погледа на всеки, който може да му измисли някаква работа, и се отдаваше на най-голямото си удоволствие за деня — да изпуши една лула след закуска. Перушината му още беше настръхнала, защото беше възхитен от Доли и всеки намек, че тя не е съвършена според него бе равнозначен на светотатство.

Разбира се, съществуваха обстоятелства, смекчаващи вината на Роза — известно му бе, че тя го боготвори и изказването й навярно беше предизвикано от пристъп на неконтролируема ревност. В светлината на тези обстоятелства беше склонен да й прости прегрешението. Постепенно удоволствието от пушенето надви раздразнението му и той дори почувства благоразположение към девойката.

В интерес на истината Роза по-скоро заслужаваше съжаление отколкото упрек. Трябва да посмачкваш фасона на младите момичета, когато забравят мястото си, но сигурно и на нея не й е лесно. Коя девойка няма да избухне, ако чуе как мъжът, когото обожава, превъзнася красотата на друга жена? Всъщност отровната забележка на Роза беше комплимент, поради което старшината, вече напълно успокоен, реши да й прости.

В този момент чу стъпки по пътеката и наостри уши. Пушенето на територията на „Стройни и здрави“ беше забранено с цел пациентите да не се повлияят от дяволската съблазън и да започнат да буйстват. Той изгаси лулата, предпазливо надникна измежду вейките и установи, че няма повод за безпокойство — стъпките са били на Роза. Тя стоеше с гръб към него и държеше поднос, върху който бяха подредени куп съдинки. Едва сега старшината си спомни, че беше наредил да му донесат в градината таблата със закуската на специалния пациент, която му предстоеше да сервира, като се изкатери по дървената стълба.

— Господин Фланъри-и! — провикна се девойката и огледа хоризонта.

В никакъв случай не би могло да се каже, че строгият старшина бе свикнал да се държи като палав и дяволит хлапак. Ала след медитирането в храста, съчетано с успокояващото въздействие на тютюна, той беше в необичайно добро настроение. Слънцето грееше ярко, птиченцата огласяха градината с песните си и буйната кръв на старшината закипя. Той пъхна лулата в джоба си, безшумно се промуши през храстите, докато се озова на сантиметри от девойката, и нежно прошепна: