П. Удхаус - Скрито-покрито

— Добре, де, след като обезвредихме младежа, непосредствената опасност е отстранена. Между другото, къде е той?

— Фланъри го занесе в таванската стая. Не знам за какво са я използвали, но прозорците са с решетки.

— Вратата здрава ли е?

— Изработена е от дъб и е много солидна. Разбирали са си от работата онези, дето преди векове са строили къщите в Англия. Големи майстори са били. Само слон може да разбие тази врата.

— Значи всичко е наред. Ето какво ще направим, Чимп… — Тя млъкна и се ослуша. — Какъв е този шум?

— Къде? — стресна се доктор Туист.

— В коридора. Провери дали зад вратата не се е спотаил някой.

Чимп безшумно прекоси стаята и широко отвори вратата. Коридорът беше празен. Той се огледа в двете посоки, а Доли, която бе пуснала нещо в чашата му, доволно се облегна на стола и промълви:

— Извинявай. Причуло ми се е…

Туист отново седна до масата. Лицето му беше изкривено от тревога.

— Иска ми се да не се бях забърквал в тази каша! — възкликна внезапно, обзет от самосъжаление. — Знаех си, че враната не вещае нищо добро…

— Престани да се вайкаш! — сряза го Доли. — Не стига, че ни изнуди и сега ще получиш лъвския пай, ами не преставаш да цивриш. Да не очакваш да те утешавам, да те галя и да ти бъда втора майка? Захвана се с работата по свое желание. Ще вземеш шейсет и пет процента от печалбата. Какво повече искаш? Нищо лошо не ти се е случило… поне засега.

Искаше му се да я попита за какво намеква с това „за сега“, но вниманието му беше погълнато от много по-важен въпрос.

— Какво ще правим сега?

— Ще се върнем в Ръдж Хол.

— За да приберем стоката, нали?

— Да. После изчезваме.

Планът напълно съвпадаше с най-съкровените желания на доктор Туист. Замисли се за тлъстата сума, която щеше да получи, и настроението му се повиши. Грабна чашата от масата и я пресуши, както би сторил някой смел бандит, после се изкиска:

— Междувременно Соупи ще е приспал стареца, а?

— Именно.

— Ами ако не успее? — попита Туист и почувства как безпокойството отново загриза сърцето му. — Представи си, че няма възможност да го стори…

— Винаги се намира начин да прецакаш някого. Би трябвало да го знаеш от собствен опит.

Чимп прие думите й като комплимент и се изкиска:

— Вярно е, драга моя.

Кимна самодоволно и в следващия момент върху тила му се стовари метален прът или горният етаж на къщата. Краката му се подкосиха и той бавно се свлече на пода. Едва сега Доли разбра колко истина е имало в твърдението му, че Джон Карол е изглеждал така, сякаш застрахователите му са на чиста загуба. Самият Алекзандър Туист не изглеждаше по-различно. Доли въздъхна и тъй като имаше добро сърце, взе възглавничка от креслото и я пъхна под главата му.

Едва след това се приближи до масичката с телефона и със спокоен глас помоли телефонистката да я свърже с Ръдж Хол.

— Соупи, ти ли си?

— Да.

Тя одобрително се усмихна на бързината, с която се беше обадил. Скъпият й съпруг сигурно беше чакал с ръка на слушалката.

— Слушай, скъпи…

— Целият съм слух, малката ми!

— Нещата са под контрол.

— Отстрани ли младока?

— Разбира се, миличък. Чимп също е вън от играта.

— Какво говориш? Чимп ли?

— Точно така. Нали не смяташе да му дадем лъвския пай от печалбата? До гуша ми дойде от неговите шейсет и пет процента! Капнах му малко сънотворно в чашата и той заспа като младенец. Почакай, връщам се веднага. — Тя остави слушалката, от която звучаха хвалебствените слова на съпруга й, след секунда отново я взе: — Ало?

— Защо прекъсна, скъпа? Заплашва ли те някаква опасност?

— Не. Току-що видях лилии в някаква ваза и сложих една в ръката на Чимп. Сега досущ прилича на мъртвец. Слушай внимателно, Соупи, тук съм уредила всичко, но и ти трябва да побързаш, не да дрънкаш празни приказки. Ще замина за Лондон с колата на Карол и ще отседна в „Белвидере“. Ще вземеш стоката и ще дойдеш в хотела. Ясно ли е?

— Ама… миличка…

— Сега пък какво те притеснява?

— Как да изнеса плячката?

— Божичко, все трябва да те уча! Нали можеш да шофираш? Като тръгвахме към санаториума, колата на стария Кармоди беше в задния двор и сигурно още е там. Взимаш чантата с вещите и казваш на шофьора, че господарят го вика. После се качваш на колата и отиваш в Бирмингам. Оставяш автомобила пред гарата и взимаш влак. Елементарно, нали?

Настъпи продължително мълчание — господин Молой беше занемял от възхищение.

— Скъпа моя — прошепна накрая, — няма втора като теб. Искам да ти кажа, че…