П. Удхаус - Скрито-покрито

— Зная. Но настоявам да приемете. Страхувам се, че моят брат ще ви създаде много главоболия.

— Назначен съм, за да се справям с главоболията — заяви безстрашният старшина. — За това ми плащат. Пък и джентълменът няма да е във възможност да върши бели, след като го сложим под ключ. Не се безпокойте, госпожице. Ще направим от брат ви нов човек. Ще…

— О! — възкликна Доли.

От прозореца на приземния етаж се показа доктор Туист и така изкрещя, че гласът му заглуши жуженето на пчелите и на другите насекоми:

— Фланъри!

— Тук, сър.

— Веднага ела!

— Не мърдайте от тук, госпожице — бащински посъветва старшината. — Нищо чудно да има изнасилие.

Когато след пет минути Доли влезе в кабинета, нищо не подсказваше, че между стените му се е разразила битка. Масата беше здрава и читава, килимът идеално опънат. Столовете си стояха на местата, дори стъклото на картината не беше счупено. Очевидно операцията беше протекла според плана и проблемът с Джон Карол бе уреден по възможно най-тактичния начин, както би се изразил старшина Фланъри.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Ъ-хъ — отвърна Чимп, но гласът му трепереше. Той беше единственото нещо в кабинета, което не изглеждаше както винаги. Лицето му беше добило зеленикав оттенък, често преглъщаше, сякаш кост бе заседнала в гърлото му. Целия си живот беше прекарал извън закона, но по природа бе миролюбив човек и мразеше онези страни на професията си, свързани с упражняване на насилие. Смяташе за насилие упояването на почтени посетители и Соупи едва го беше убедил, че това е абсолютно наложително. Беше притеснен, подскачаше при най-лекия шум.

— Какво стана?

— Ами… изпълних дословно инструкциите на Соупи. Когато ти излезе, с младежа си поговорихме. Съгласих се на отбив от сметката на чичото, после предложих на госта питие и тайно пуснах в чашата му приспивателното. Отначало си помислих, че няма да му подейства.

— Така си е, не действа моментално. Не чувстваш нищо, докато не кимнеш или не се опиташ да станеш. Тогава те зашеметява, като да са те фраснали с железен прът.

— Сигурно е кимнал, защото внезапно се свлече на земята и повече не помръдна. — Чимп преглътна. — Страхувам се да не е… Сигурна ли си, че капките са безопасни?

Доли с презрение изгледа недостойния представител на уж силния пол:

— Разбира се, че са безвредни. Не ме мислиш за убийца, нали? Нищо му няма на момчето, ще се оправи.

— Не съм сигурен. Ако бях представител на застрахователно дружество, като нищо щях да изплатя на роднините му застраховка живот.

— Като се събуди, ще го измъчва силно главоболие, това е всичко. Ама и ти си голям паникьор — как е възможно да не знаеш как действат тези капки?

— Никога не съм бил замесен в груба игра — целомъдрено отбеляза Чимп. — Да го беше видяла как се просна, и ти щеше да си изкараш акъла. Досущ приличаше на мъртвец…

— Бъди мъж, Чимп!

— Ами че такъв съм си.

— Тогава бъди нещо друго, но се стегни. Пийни едно уиски.

— Добре — пооживи се господин Туист. Ръцете му още трепереха, но без произшествия наля в чашата си уиски и сода.

— Какво направи с тленните останки? — поинтересува се Доли.

Чимп, който тъкмо поднасяше чашата към устните си, я остави обратно на масата. Не одобряваше да се говори с подигравателен тон по сериозни въпроси.

— Престани да се шегуваш. Лесно ти е да твърдиш, че младежът ще се събуди със силно главоболие, но аз се питам дали изобщо ще се събуди.

— Престани да хленчиш! Разбира се, че ще се събуди!

— Но дали на този свят, или на онзи, как мислиш?

— Изгълтай питието си, глупчо, и си приготви друго, по-силно — посъветва го тя.

Доктор Туист я послуша и установи, че лечението му действа благотворно.

— Нямаш повод да се оплакваш — продължи Доли с присъщия си оптимизъм. — Патардията ти е повлияла добре — май си се отървал от настинката.

— Вярно, бе! — възкликна Чимп. — Вече не кихам.

— Жалко, че не успя да се излекуваш малко по-рано — нямаше да имаме толкова неприятности. Доколкото разбрах, по време на обира си се скъсал да кихаш и си вдигнал цялата къща на крак, а прислугата те е наблюдавала от стълбището.

Чимп се олюля:

— Нима някой ме е видял снощи?

— Разбира се. Соупи не ти ли го съобщи по телефона?

— Почти нищо не разбрах от бръщолевенето му. Господи! Какво ще правим?

— Не бери грижа. Вече го направихме. Най-трудното е зад гърба ни. Погрижихме се за тленните останки…

— Престани!