П. Удхаус - Скрито-покрито

Сега Стърджис разправяше надълго и нашироко любопитна случка от младостта си, но дори Соупи да я слушаше с интерес, пак нямаше да й отдаде дължимото. Историята беше за един познат на иконома, който отглеждал зайци, и беше почти неразбираема както поради обичая на Стърджис да казва вместо зайци „заекови“, така и поради факта, че по странно съвпадение фамилното име на въпросния познат бе Заеков.

Изглежда, този Заеков много обичал заековите и дори ги пускал в леглото си. Накрая съпругата му се ядосала и ги удавила в езерото, а Заеков, който държал на заековите повече отколкото на съпругата си, не й простил до края на живота си.

Стърджис замълча в очакване на коментара на събеседника си.

— Нима? — процеди през зъби Соупи и го изгледа кръвнишки.

— Точно тъй, сър.

— Удавила ги в езерото, а?

— В езерото, сър.

Внезапно господин Молой бе осенен от идея, сякаш беше чул вълшебните думички „Сезам, отвори се“.

— Знаеш ли какво, приятелю? Докато с теб си говорим, господарят ти умира от жажда. Забравих да те осведомя, че го видях да лови риба в езерото.

— Искате да кажете в крепостния ров, сър.

— Ров, езеро, все тая. Важното е, че той иска да му занесеш нещо за пиене.

Изведнъж в Стърджис настъпи рязка промяна — специалистът по зайци отново се превърна в иконом. Фанатичният блясък в очите му помръкна и той покорно промълви:

— Веднага ще се погрижа, сър.

— Побързай. Когато се разделихме, вече беше изплезил език.

За секунда Стърджис се поколеба дали да не му разкаже за клепоухото кученце, което беше притежавал преди много години, и което го тревожеше с навика си да диша тежко с изплезен език. После чувството за дълг надделя. Реши по-късно да намери новия си приятел и да го запознае с любопитните факти, свързани със симпатичното животинче, обърна се и се шмугна зад завесата от зелено сукно.

Соупи не пропиля нито секунда. Замахна, използвайки цялата енергия, насъбрала се в него през петнайсетте минути, които му се бяха сторили като цяла вечност, и стовари брадвата върху вратата. Дървото се разцепи. Ключалката щракна. Вратата се отвори.

Соупи натисна бутона за осветлението и се огледа. А след като се огледа, на езика му дойдоха всички нецензурни думи, които човек научава, ако е прекарал живота си сред измета на Ню Йорк, Филаделфия и Чикаго.

Килерът съдържаше овехтял дъждобран, две шапки, рьждясал стик за голф, шест топки за крокет, ръководство по животновъдство, три чадъра, миналогодишен брой на списание „Енориаш“, една обувка, една мишка и миризма на ябълки, но от куфар нямаше и следа.

От пръв поглед Соупи установи ужасяващия факт и за миг сърцето му престана да бие: в килера нямаше нито чанта, нито сандък, нито куфар.

Казват, че надеждата умира последна. След като попремине потресът от сполетялото ни нещастие, започваме да си внушаваме, че положението не е чак толкова трагично. Казваме си, че скоро ще последва обяснение, което ще ни покаже нещата в друга светлина. Няколко секунди Соупи остана неподвижен, мърморейки под нос думи, подходящи за случая, после лицето му се проясни. Спомни си, че тази сутрин не е оставал насаме с гостоприемния домакин. Може би господин Кармоди е решил да скрие куфара на друго място и не е имал възможност да съобщи на съучастника си за промяната в плана. Може би несправедливо го нарича опулен, шишкав и лъжлив Юда. Почувства се обнадежден, въпреки че съмнението още гризеше сърцето му. Реши незабавно да поправи недоразумението, като разговаря с господаря на имението. Докато прекосяваше градината на път към езерото, срещна Стърджис, който се връщаше с празен поднос.

— Сигурно сте се объркали, сър — предпазливо подхвана икономът, за да не засегне човека, който споделяше симпатиите му към зайците. — Господин Кармоди заяви, че не е поръчвал никакво питие. Обаче слезе на брега и взе чашата. Ако искате да поговорите с него, ще го намерите под навеса за лодки.

Лестър наистина беше там. Изтягаше се на шезлонга и отпиваше от чашата си. Като видя Соупи, широко се усмихна:

— Ето те и теб!

Господин Молой слезе по стъпалата. Благоразумието изискваше да не произнася на висок глас онова, което беше дошъл да каже.

— Слушай — зашепна. — Цяла сутрин не можахме да разменим нито дума заради проклетия полицай.

— Нещо тревожи ли те? — загрижено попита Лестър. — Да ти се похваля — улових два костура, една платика и една пъстърва — добави и с видима наслада довърши питието си.