П. Удхаус - Скрито-покрито

— Бях порязан.

— Какво? А, бил си поразен. Ясно. Какво се случи после?

— Известно време останах в неподвижност. После на пръсти се приближих до вратата на картинната галерия, защото ми се стори, че звукът идва от тази посока. В този момент човекът кихна два-три пъти — явно беше настинал. После чух стъпки, приближаващи се към вратата.

— Какво направи?

— Хукнах нагоре по стълбището, сър. Ако само преди час някой ми беше казал, че ще се движа толкова пъргаво, нямаше да му повярвам. Вратата на галерията се отвори, излезе човек, който носеше чанта и електрическо фенерче. Видях лицето му едва когато слезе по стълбите.

— Значи наистина си го видял!

— Да, сър. И бях порязан.

— Защо? Нима е бил човек, когото познаваш?

Икономът отново сниши глас:

— Почти съм сигурен, че беше доктор Туист, който онзи ден ни гостува.

— Доктор Туист ли?

— Да, господин Джон. Реших да го опазя в тайна от полицая и да не казвам на никого освен на вас, защото зърнах онзи човек само за миг, както бихте се изразили вие — току-виж после ме е осъдил за клевета. Затуй когато господин Моулд ме разпитваше, му казах, че не съм чул нищо, тъй като съм бил в стаята си. Честно да си призная, страхувах се не само че ще ме осъдят за клевета, щото не смея да се закълна, че е бил онзи доктор, ами и как ще погледне господарят на идеята ми да използвам уискито му като цяр за артрита. Много ще съм ви признателен, ако не споменете пред чичо ви за намерението ми, сър.

— Бъди спокоен, гроб съм.

— Благодаря, сър.

— А сега искам да остана сам и да обмисля положението.

— Добре, господин Джон.

— Постъпи правилно, като сподели тайната с мен.

— Благодаря, сър. Ще слезете ли в трапезарията да закусите, сър?

Младежът пренебрежително махна с ръка — изобщо не му беше до храна.

— Не ми се закусва. Остави ме да помисля.

— Добре, господин Джон.

Когато остана сам, младежът застана да прозореца и намръщено се загледа навън. Сега мозъкът му работеше с бързина, на която биха завидели много професионални детективи. За пръв път, откакто беше превързал раната на Хюго, той осъзна, че историята, разказана от братовчеда му, не е била несвързано бръщолевене. Сведенията, които току-що беше получил от иконома, потвърждаваха думите на Хюго, че доктор Туист е възнамерявал да извърши обир в Ръдж Хол.

Всъщност кой е този Туист? Откъде е дошъл? Заселил се е в Устършир под претекст, че ръководи санаториум, но дали „Стройни и здрави“ не е фасада за прикриване на тъмни дела? Та нали ежедневно пресата осведомява за учени с престъпни наклонности, които винаги намират благовиден предлог за извършване на престъпленията…

Внезапно в полезрението му попаднаха господин Молой и красивата му дъщеря, които се разхождаха край крепостния ров. Джон си помисли че това е пръстът на съдбата. В момента най-много му се искаше да сподели подозренията си с някой разумен и светски човек като Томас Молой, от когото тайно се възхищаваше. Интелигентният американец сигурно ще му даде най-мъдър съвет.

Той излезе от галерията и тичешком слезе по стълбите.

Господин Молой посрещна младежа с обичайната си престорена любезност. Тази сутрин и той изпитваше топли чувства към цялото човечество, каквито бе изпитвал Джон допреди половин час.

— Виж ти кой се е върнал! — възкликна и широко се усмихна. — Как ви се отрази пътуването до големия град, млади момко?

— Изкарах добре, благодаря. Трябва да ви кажа…

— Навярно вече знаете за снощния инцидент.

— Да. Тъкмо за това искам…

— Нямате представа колко се разтревожих — прекъсна го събеседникът му. — За зла участ след вечеря с Доли отидохме на театър в Бирмингам и престъплението е било извършено в наше отсъствие. Осмелявам се да твърдя — добави, а лицето му придоби заплашително изражение, — че ако бях в къщата, крадецът нямаше да припари в галерията. Имам остър слух и точен мерник, господин Карол, повярвайте ми. Само гениален престъпник би успял да ми се изплъзне.

— Бас държа, че е така — обади се чаровната Доли. — Жалко за хубавите вещи. Онзи тип не е оставил никакви следи, така ли?

— Откриха на перваза на прозореца кървав отпечатък от палец, малката ми, нищо повече. Безполезна следа, не мислиш ли? Невъзможно е да арестуваш всички в Англия и да провериш дали някой е порязал палеца си.

— Божичко, каква беда! — въздъхна Доли. — Жалко, че никой не е видял крадеца.

— Някой го е видял — намеси са Джон. — Тъкмо за това искам да поговорим. Човек от прислугата чул подозрителен шум, излязъл от стаята си и забелязал престъпника да слиза по стълбата.