П. Удхаус - Скрито-покрито

— Добро утро, Болт! — поздрави го радушно.

— Добро утро, сър.

— Къде си бил толкова рано?

— Господин Кармоди ме изпрати в Устършир да предам една чанта на гардероба на гарата. Ако отиваше в къщата, сър, ще бъдете ли така добър да му предадете квитанцията?

Джон с удоволствие се съгласи. Жалко, че шофьорът го молеше за толкова незначителна услуга, искаше му се да направи за него много повече. Реши, че трябва да е благодарен, задето му се удава да извърши едно добро дело, с което да ознаменува прекрасната утрин. Взе квитанцията и я пъхна в джоба си.

— Как си, Болт?

— Добре. Благодаря за вниманието, сър.

— Как е госпожа Болт?

— Добре. Благодаря за вниманието, сър.

— Как е детето?

— Добре е.

— А кучето?

— И то е добре, сър.

— Прекрасно! — възкликна младежът. — Превъзходно! Великолепно! Много се радвам. — Усмихна се до уши и се запъти към къщата. Колкото и възвишени да бяха чувствата му, стомахът му настояваше да получи своето и макар тази сутрин Джон да се чувстваше като на седмото небе, не беше толкова заслепен, че да се откаже от порция пържени яйца и чаша кафе. Като застана пред задната врата, си спомни, че не се е поинтересувал за канарчето на госпожа Болт, но вече бе пропуснал подходящия момент. Може би по-късно ще му се удаде случай да поправи пропуска си. Отвори вратата и тръгна към трапезарията, където го очакваше изобилие от пържени яйца и кафе. Преди да влезе, спря и нежно погали котката.

В трапезарията нямаш жив човек, ала по всичко личеше, че другите обитатели на къщата вече са закусили. Джон не беше разочарован от отсъствието им. Въпреки че изпитваше благоразположение към целия човешки род, предпочиташе да бъде сам. Всеки младеж, комуто предстои да прекара един прекрасен ден с любимата девойка, е мечтателно настроен и не му е до разговори. Понечи да си налее кафе, но очевидно хората преди него солидно се бяха подкрепили и каничката беше празна. Той позвъни, а когато икономът се появи, приветливо го поздрави:

— Добро утро, Стърджис. Моля те, донеси ми кафе.

Стърджис беше дребен човечец със снежнобяла коса, който от двайсет години кротко вехнеше на служба при господин Кармоди. Според Джон, който от малък беше свикнал с присъствието му, икономът си оставаше все същият болнав и съсухрен добродушен старец, на когото най-много подхождаше ролята на благородния възрастен джентълмен в някоя мелодрама.

— Божичко, как ме стреснахте, господин Джон! Мислех, че сте в Лондон.

— Върнах се снощи и много съм щастлив, че съм си у дома — сърдечно отговори младежът. — Как е артритът, приятелю?

— Болките са непоносими, сър.

Джон беше потресен. Как е възможно някой да страда през този прекрасен ден?

— Не думай! — възкликна.

— Тъй си е, господин Джон. Снощи почти не мигнах.

— Трябва да се разтриеш с нещо загряващо, да си легнеш и да се наспиш добре. Къде усещаш най-силна болка?

— В ставите, сър.

— Лоша работа. Бога ми, искрено ти съчувствам. Дано хубавото време се задържи — сигурно ще почувстваш облекчение.

— Дано, господин Джон.

— От сърце ти го пожелавам. Слушай, къде са останалите?

— Господин Хюго и младият джентълмен заминаха за Лондон.

— Вярно, как можах да забравя!

— Господин Молой и дъщеря му преди малко приключиха със закуската и сега се разхождат в градината.

— Добре. А чичо ми къде е?

— Заведе полицая в картинната галерия.

Джон смаяно го изгледа:

— Защо му е да води полицаи в галерията?

— Навярно заради обира.

— Обир ли?

— Не сте ли разбрали, сър, че през нощта тук е била извършена кражба?

Светът е устроен така, че съдбата дебне с бухалка почти зад всеки ъгъл, поради което щастието винаги е мимолетно. За броени секунди Джон се озова от седмото небе на земята.

— Боже мой!

— Голяма неприятност, сър. Ако разполагате с малко време, бих ви помолил…

Ала младежът не му обърна внимание. Почувства се като страж, който е заспал на поста си и е позволил на врага да се прокрадне покрай него в нощния мрак. Скочи на крака и възкликна:

— Отивам да разбера какво се е случило?

— Добре, господин Джон. Разрешете да ви съобщя нещо…

— Ще го отложим за друг път, Стърджис.

Хукна нагоре по стъпалата и влезе в галерията. Господин Кармоди и единственият полицай в Ръдж оглеждаха перваза на прозореца и преди да забележат, че вече не са сами, Джон установи безспорни доказателства за извършения обир. Няколко рамки, от които платната бяха изрязани, се взираха в него като слепи очи. Стъклото на шкафа беше счупено, а миниатюрите, които се съхраняваха вътре, липсваха. Солницата, която самата кралица Елизабет беше подарила на на Еймъс Кармоди, също бе изчезнала.