П. Удхаус - Скрито-покрито

— Муден ли съм? — засегна се той. — За какво намекваш?

— Не смяташ ли, че си малко бавен?

— По отношение на какво?

— По отношение на всичко.

При все че звездите храбро се опитваха да разсеят мрака, нощта беше тъмна и Джон не виждаше лицето на Пат, но подозираше, че тя подигравателно се усмихва, както й беше обичай в миналото. Само че за разлика от миналото, когато той се спаружваше под подигравателната й усмивка, сега го обзе гняв. Натисна веслата и лодката стремително се понесе в тъмата.

— Не греби толкова бързо! — обади се Пат.

— Досега ме обвиняваше, че съм прекалено бавен — подхвърли той, като мислено се върна години назад, когато разменяше остроумия със съучениците си.

Пат се изкиска и промълви:

— Обидих ли те, Джони? Извинявай. Мисля, че за всичко е виновна разсъдливостта.

Джон се стресна и се втренчи в мрака, като напразно се мъчеше да види лицето й. Воден плъх се стрелна край лодката, оставяйки ветрилообразна следа. На островчето някаква птица шумолеше в тръстиките. Звездите намигаха на Джон. Правилно ли беше чул? Няма тя намекваше, че…

Излезе от вцепенението си и отново загреба. Не, невъзможно е! Не може да бъде! По време на „инцидента“ на пътеката бе постъпил правилно. Поведението му щеше да бъде непростимо, ако бе послушал онзи Джон от каменната ера, който се облича с мечешки кожи и размахва брадва от кремък. Пат щеше да възкликне: „Защо разваляш всичко?“, в случай, че бе последвал съвета на онзи простак, който по своето време може би е имал успех сред обществото, но не владееше изтънчените обноски на съвременните младежи.

Въпреки че се самоуспокояваше, той отново налегна веслата, с което си навлече неодобрението на Пат:

— По-бавно, не се състезаваш! Май ми показваш, че искаш час по-скоро да се отървеш от мен и да останеш сам.

— Не — избърбори Джон, макар че жадуваше да й възрази.

— Време е да се прибирам вкъщи. Ще те помоля да ме закараш до моста на река Скьрм, но няма да ти се разсърдя, ако откажеш. Може би си уморен.

През деня Джон беше шофирал до Лондон и обратно, но никога не се беше чувствал толкова бодър. Готов бе цяла вечност да гребе, стига с него в лодката да бъде Пат.

— Добре, ще те закарам.

— Греби по-бавно — помоли го тя. — Не ми се ще да профучиш край местата, които си спомням от детството си. Далеч ли е Убежището на призраците?

— Съвсем наблизо е.

— Тогава не бързай.

Крепостният ров, който опасваше Ръдж Хол, е бил изкопан по нареждане на първия от фамилията Кармоди по времето, когато се е налагало да се държат на разстояние неканените гости. След като в страната най-сетне се възцарил мир, първоначалното предназначение на рова било забравено. Всеки следващ собственик го разширявал, докато накрая тясната водна ивица се превърнала в езеро, осеяно с островчета. Непосветеният би си помислил, че отвъд внушаващите страх тисове, които Пат наричаше Убежището на призраците, се издига солиден насип, но всъщност между дърветата имаше тесен канал. Преминеше ли по него, лодката се озоваваше в поток, който криволичеше покрай тучни ливади и се вливаше в река Скърм.

— Джони, на колко години беше, когато за пръв път се осмели да гребеш нощем край Убежището на призраците? — попита Пат.

— На шестнайсет.

— Мисля, че беше много по-голям.

— Беше точно на шестнайсетия ми рожден ден.

Тя протегна ръка към клоните, надвиснали над езерото:

— А пък аз не бих го сторила дори сега. Сигурна съм, че измежду тисовете ще се покаже костелива ръка, обраснала с дълги черни косми, и ще ме сграбчи. Изтръпвам, защото ми се струва, че в момента ръката на призрака се протяга към шията ти. Питам се какво ли те потикна да проявиш нечуван героизъм през онзи незабравим ден…

— Нали се обзаложи с мен, че няма да го сторя.

— Нима? Забравила съм подробностите.

— Предизвика ме с подигравките си…

— Не думай. Излиза, че съм ти повлияла положително. Божичко! Колко е странно, че вече не сме деца, а зрели и променени хора, обаче езерото си е същото.

— Не съм се променил.

— Грешиш, Джони.

— Защо мислиш така?

— О… не знам.

Той престана да гребе. Беше решил да изкоичи истината от нея.

— Защо твърдиш, че съм се променил?

— Погледни, нещо се белее между дърветата. Сигурно са гъски.

На Джон не му беше до гъски. Държеше да разнищи въпроса докрай.

— Ни най-малко не съм се променил. И тогава, и сега… — Усети се на време и млъкна. За малко да каже, че е бил влюбен в нея тогава, и че до ден-днешен изпитва същото чувство, което, разбира се, щеше да развали всичко. — Не съм се променил — смотолеви и се изчерви.