П. Удхаус - Скрито-покрито

— Джони, ти ли си?

Той спря и се олюля, сякаш го бяха ударили. Позна гласа на Пат и му се стори, че чува шепота на лунните лъчи.

— Ти ли си, Джони?

Той се изтръгна от вцепенението и затича към нея. Сърцето му биеше до пръсване, радостта, тлееща в гърдите му, пламна като буен огън. Загадъчното предчувствие се беше сбъднало. Той дори не беше мечтал, че ще го сполети такова щастие.

Небето беше осеяно със звезди, но под вековните дървета цареше пълен мрак, сред който се очертаваше само силуетът на Пат. Джон безмълвно се втренчи в нея. Само веднъж в живота си беше изпитал подобно усещане — през една студена и мъглива ноемврийска вечер, след като в продължение на половин час футболният отбор на неговото училище, играещ срещу тима на Марлбъроу, с нокти и зъби беше запазил минималната си преднина, той бе чул свирката на съдията и макар да бе уморен, измръзнал и покрит с кал, беше осъзнал, че мачът е приключил с победа за неговия отбор. Оттогава бе имал много щастливи мигове, но досега не бе изпитвал същото необикновено, почти болезнено въодушевление.

За разлика от него Пат проявяваше забележително присъствие на духа.

— Страхотно куче-пазач имаш, няма що! — подхвърли с насмешка. — Хвърлях шепи чакъл към прозореца ти, но то дори не се обади.

— Емили забегна нанякъде.

— Дано да я ухапе заек — тросна се младата жена. — Смъртно съм й обидена. Наскоро се срещнахме в селото, а тя се престори, че не ме познава.

Двамата замълчаха, после Джон изрече със задавен глас:

— Пат!

— Реших да намина, за да се осведомя как я караш. В такава прекрасна нощ на човек му се иска да спи. А ти какво правиш? Да не са те наели за нощен пазач?

Думите й му напомниха, че е пренебрегнал задължението си, но той не изпита никакви угризения на съвестта. Нямаше да си мръдне пръста, ако ще хиляда крадци, въоръжени с хиляда лоста, в момента да вилнееха из сградата.

— Излязох да се поразходя — небрежно подхвърли той.

— Изненада ли се, като ме видя?

— Да.

— Напоследък почти не се срещаме.

— Не знаех… не бях сигурен дали искаш да ме видиш.

— Боже мой! Какво е предизвикало съмненията ти?

— Не зная.

Отново замълчаха. Джон се измъчваше от ужасното предчувствие, че не ще съумее да се възползва от възможността, предоставена му от съдбата. Нима е способен само да мънка несвързани думи, които и на самия него изглеждат банални? Тази вълшебна нощ изискваше по-вдъхновени слова. Представи си какъв изглежда в очите на Пат — девойката, която бе пътувала чак до Европа и се бе запознавала с най-различни мъже: сладкодумни и ослепителни красавци, светски лъвове и изискани кавалери, очарователни и самоуверени господа, които знаят цената си. Изведнъж се почувства по-нищожен от червей.

И все пак тази вечер тя беше дошла да се срещне с него! Мисълта донякъде възвърна самочувствието му и докато отчаяно търсеше в неизследваните кътчета на съзнанието си думи, с които да изрази радостта си от нейната благосклонност, Пат наруши мълчанието:

— Джони, да се разходим с лодка в езерото.

Сърцето му сякаш запя. Никога не би предложил среднощна разходка с лодка, защото подобна идея не би му хрумнала, но сега беше възхитен. Помъчи се да изрази възторга си, но отново не намери подходящи думи.

— Май не си много въодушевен — промълви Пат. — Сигурно си казваш, че по това време трябва да съм в леглото си.

— Не.

— Може би си уморен и бързаш да си легнеш…

— Не.

— Да вървим тогава.

Мълчаливо тръгнаха към навеса за лодки по пътеката, от двете страни на която се издигаха тисови дървета. Тишината на прекрасната нощ сякаш ги обвиваше с копринен плащ. Тук мракът бе непрогледен и макар да носеше бяла рокля, Пат като че бе невидима.

— Джони!

— Какво? — попита той и я чу как възкликна, сетне в прегръдките му се озова деликатно създание, ухаещо на фин парфюм. Младежът се стресна и побърза да пусне Пат, а тя се засмя:

— Извинявай. Спънах се в нещо.

Джон не отговори. Беше загубил ума и дума. Докато я държеше в обятията си, бе прозрял причината за словесната си констипация. Не смогваше да обели и дума в присъствието на Пат, защото жадуваше да я целуне и никога да не я изпуска от прегръдките си. Спря като улучен от куршум.

— Какво ти става? — попита тя.

— Нищо.

Беше чул гласа на разсъдливостта, която често разваля удоволствието. Представяше си я като бледа и вечно намръщена жена с тънки устни, която му беше прошепнала: „Смяташ ли, че е разумно?“ и укоризнено го бе изгледала. Думите й подплашиха първичните му чувства, които си плюха на петите. Пещерният човек, който се бе пробудил в Джон, побегна обратно в далечното минало, а младежът, живеещ през двайсети век, си помисли: „Разбира се, че е неразумно“. По време на разговора им в нощния клуб Пат недвусмислено бе заявила, че изпитва към него само приятелски чувства, а той едва не бе прекъснал тънката като паяжина нишка помежду им, за да задоволи нагона на някакъв далечен предтеча, който би трябвало да се срамува поведението си. Потръпна, като си представи, че е бил косъм да загуби приятелството й. Беше чел много романи, в които героините възкликват: „О, защо разваляш всичко!“ Той реши да не допуска подобна грешка. Като се стараеше да не докосва Пат, отвори вратичката, отвъд която бяха стъпалата към навеса за лодките, и промълви: