П. Удхаус - Скрито-покрито

— Нима си видял Пат?

— Днес сутринта я срещнах на моста. Казах й, че…

— А тя… ъ-ъ-ъ… попита ли за мен?

— Не.

— Наистина ли? — отчаяно избърбори Джон.

— Така си беше. По време на разговора споменах името ти и разменихме няколко думи за теб, но не си спомням Пат да ме е питала за твоя милост. — Хюго сложи ръка на рамото му. — Няма смисъл да се измъчваш, Джон. Прояви мъжество. Забрави я и се постарай да спечелиш сърцето на госпожица Молой. Мисля, че вече имаш известен напредък — снощи внимателно я наблюдавах и ми се стори, че ти хвърля нежни погледи. Почти сигурен съм, че не греша. Малко е стеснителна, но с времето ще стане по-смела. Бедата е в това, драги мой, че си прекалено скромен и се подценяваш. Не забравяй, че всеки може да си намери съпруга, стига да е много настоятелен. Например прислужникът на Рони — онзи, дето бил сгоден — е грозен като смъртта и носи обувки четирийсет и пети номер, ама и за него се намери жена. Поуката е, че никога не бива да се обезнадеждаваш. Сигурно си казваш, че не си достатъчно привлекателен за госпожица Молой, че тя дори няма да те погледне. Знай обаче, че в сравнение с прислужника на Рони си истински красавец. Да знаеш само какви огромни уши има…

— Лека нощ — каза Джон.

Изчисти тютюна от лулата си, обърна се и се заизкачва по стълбата, а Хюго остана малко изненадан от недружелюбното му поведение.

Старшина Фланъри — образец на способен и съвестен човек — припряно се изкачи по главното стълбище на санаториума „Стройни и здрави“. Спря пред една врата на втория етаж и почука.

Иззад вратата се чу оглушителна кихавица, после някой извика:

— Влез!

Чимп Туист седеше на леглото, подпрян на куп възглавници. Носеше вълнен халат, лицето му беше пламнало от високата температура, клепачите му бяха подпухнали. Свирепият му поглед би сепнал по-чувствителен човек, но за щастие Фланъри не спадаше към тази категория. Старшината беше двуметров исполин, който пращеше от здраве, и като го гледаше, Чимп се почувства още по-зле; сигурен бе, че гръмливият глас на Фланъри, който навремето е всявал страх сред войниците, ще усили нетърпимото му главоболие. Помисли си, че човек трябва да е в цветущо здраве и във върховна физическа форма, за да се сравнява със здравеняци като старшина Фланъри.

— Какфо има? — попита едва чуто, сетне се надвеси над димящата кана до леглото, а старшината го изгледа с обидното самодоволство, което здравите проявяват в присъствието на болен, и засука мустак. Този жест подсили омразата на Чимп. От пръв поглед беше завидял на старшината за мустаците му. Допреди да се запознае с Фланъри, той имаше високо мнение за растителността, никнеща под носа му, но щом зърна конкурента си, изпадна в униние. Не стига, че мустаците на старшината бяха руси, дълги и рунтави, ами умело засуканите им краища сякаш посочваха към небесата. Отглеждането на такава буйна растителност не е по силите на цивилните. Могат да си пуснат мустаци, да ги поддържат, да ги обичат и да се гордеят с тях, но за да имаш мустаци в истинския смисъл на думата, трябва да си старшина.

— Брей! — възкликна исполинът. — Комай здравата си настинал, сър.

Чимп отново кихна, за да потвърди мнението му.

— Да, пипнал си яка настинка — продължи да вика Фланъри, сякаш командваше строени новобранци. — Трябва да вземеш мерки.

— Фземам — изфъфли през нос Чимп и отново се обърна към каната.

— Хич не си мисли, че ще ти мине, като душиш разни там кани. Няма полза, господин Туист. Трябва да се стигне до дъното на нещата, ако се сещаш кво имам наум. Налага се атака откъм стомаха — той е причината за болежките ти. Излекувай стомаха и докато се обърнеш, ще бъдеш здрав като кукуряк.

— Какфо искаш?

— Някои казват да се взема хинин, други викат, че най-добрия цяр е камфор, капнат върху бучка захар, трети вярват в канелата, ама от мен да знаеш, че най-хубавият лек за настинка е очистително от глухарче, смесено с хмел. Не ща да те дразня, господин Туист, само се мъча да ти бъда от полза. Изпрати да купят очистително от глухарче и преди да се усетиш…

— Какфо искаш?

— Тъкмо щях да ти кажа. Долу чака един господин… ама не е от нашите — обясни старшината и добави: — Пристигна с автонобил. Иска да те види.

— Не приемам никохо.

— Човекът каза, че името му е Молой.

— Молой ли?

— Така каза — отвърна Фланъри, отказвайки да бъде цитиран и да поеме каквато и да била отговорност.

— Така ли? Добре, покани го.