П. Удхаус - Скрито-покрито

— Проклет глупак!

Хюго се стресна и се втренчи в нея. Питаше се дали спътницата му е проговорила, защото е чула прокрадващи се стъпки в мрака.

— Тъпак! — продължи тя. — Не те бива дори да измъкнеш някого от трънака!

Изсмя се горчиво, а младежът скочи от оградата и напрегнато се заоглежда. Внезапно видя по пътеката да се отдалечава тъмен силует.

В този миг Хюго Кармоди възвърна енергията си. Нададе вик и хукна след тъмната сянка. Не бе изминал и няколко метра, земята под него внезапно изчезна. Като човек, който познаваше имението като петте пръста на ръката си, той би трябвало да знае, че пътеката минава по билото на склон, обраснал с трънливи храсталаци. Едно бе да се разхождаш по нея денем, съвсем друго да препускаш в непрогледния мрак. Само след две крачки Хюго полетя в пропастта. Отчаяно размаха ръце, търсейки за какво да се хване, ала дланите му се вкопчваха само в прохладния устърширски въздух. Сетне се изтъркаля надолу по склона и силно удари главата си в някакво дърво, което сякаш нарочно бе поставено там за тази цел.

Когато от очите му престанаха да изскачат свитки и фойеверките приключиха, той с усилие се изправи.

Откъм пътеката се разнесе глас… гласът на Роналд Овърбъри Фиш:

— Хей! Какво става? Какви ги вършиш?

Рони Фиш, който се огъваше под бремето на неволите си, бе предприел нощната разходка, за да остане сам. Наслаждава се на уединението до момента, в който без никакво предупреждение освен пронизителен вик бившият му съученик и състудент изскочи изневиделица и очевидно се опита да се самоубие. Рони беше изумен. Естествено никой не обича да го освиркват и то на някакъв провинциален концерт, но, изглежда, Хюго приемаше провала прекалено навътре и бе решил да сложи край на живота си. Господин Фиш предпазливо погледна надолу; толкова се беше развълнувал, че дори измъкна цигарето, което вечно стискаше между зъбите си, и отново попита:

— Какво става, приятелю?

Олюлявайки се като пиян, Хюго тръгна нагоре и подвикна:

— Онова ти ли беше, Рони?

— Кое?

— Онова.

— Кое по-точно?

Хюго реши да опита друг подход:

— Видя ли някого?

— Кога?

— Преди секунди. Стори ми се, че зърнах някого на пътеката. Сигурно си бил ти.

— Тъй беше. Защо питаш?

— Стори ми се, че е някой друг.

— Не беше.

— Знам, но ми се стори.

— За кого ме помисли?

— За един тип на име Туист.

— Туист ли?

— Точно така.

— Защо?

— Преследвах го.

— Преследвал си Туист, така ли?

— Да. Залових го тъкмо когато се канеше да обере къщата.

Докато разговаряха, стигнаха до място, над което не надвисваха клони и луната осветяваше пътеката. Едва сега Рони забеляза, че приятелят му е ранен.

— Хей, ударил си главата си!

— Има си хас да не знам!

— А знаеш ли, че кървиш?

— Не думай!

— Точно така.

Забелязали ли сте как неизменно проявяваме жив интерес, чуем ли за кръв? Хюго предпазливо докосна раната, огледа пръстите си и възкликна:

— Мили Боже! Тече ми кръв!

— Нали ти казах? Някой трябва да те превърже.

— Имаш право. — Хюго се замисли. — Ще помоля Джон. Сигурно ще се справи. Спомням си, че веднъж направи шест шева на една крава.

— Коя крава?

— Забравил съм името й.

— Къде ще открием този Джон?

— Обитава жилището над конюшнята.

— Можеш ли да ходиш?

— Разбира се.

Рони с облекчение запали цигара и подхвана темата, която живо го вълнуваше:

— Слушай, драги, да не си обърнал една-две чашки повече?

— Глупости! Откъде ти хрумна?

— Ами… хукнал си да гониш въображаеми крадци.

— Не са въображаеми. Казах ти, че залових онзи Туист…

— Откъде знаеш, че е бил точно този човек?

— Познавам го.

— Кого? Туист ли?

— Да.

— Къде се запозна с него?

— В „Стройни и здрави“.

— Това пък какво е?

— Санаториум, посещаван от хора, които искат да отслабнат. Моят чичо прекара известно време там.

— Туист собственик ли е на това симпатично здравно заведение?

— Да.

— Нима мислиш, че този… този стълб на обществото е възнамерявал да извърши обир?

— Нали ти казах, че го залових на местопрестъплението.

— Кого? Туист ли?

— Именно.

— Тогава къде е?

— Не зная.

— Чуй ме, старче — предпазливо подхвана Рони, — крайно време е някой да превърже бедната ти кратуна.

Проследи с поглед приятеля си, който закуцука към конюшнята. Тревожеше се за него, страхуваше се, че добрият стар Хюго е загубил разума си… което впрочем очакваща всекиго, който живее в глухата провинция. Още размишляваше за душевното състояние на верния си другар от ученическите години, когато чу стъпки. Обърна се и видя, че по пътеката бавно пристъпва господарят на имението.