П. Удхаус - Скрито-покрито

— Точно така. Накарах го да прави същите упражнения, с които измъчва пациентите, но не щеш ли, той скочи в градината, а ние с Емили хукнахме да го гоним. После проклетникът изчезна, а след няколко минути го зърнах на пътеката — оная, стръмната, дето минава над трънаците. Погнах го отново, но паднах и като се изправих, видях, че това изобщо не е Туист, а Рони.

Джон се въздържа от следващи въпроси. Несвързаното бърборене на Хюго го беше убедило, че братовчедът му е на границата на умопобъркването. Спомни си как преди малко той старателно се мъчеше да удави мъката си в алкохол и стигна до заключението, че бедното момче ще се оправи, след като се наспи.

— Препоръчвам ти веднага да си легнеш. Смятам, че те позакърпих, но утре трябва да те прегледа лекар.

— Доктор Туист ли?

— Не, не — побърза да го успокои Джон. — Съветвам те да отидеш при доктор Бейн, който лекува всички жители на селото…

— Не бива да позволяваме онзи Туист да се измъкне безнаказано! — разгорещено го прекъсна Хюго. — Трябва да съобщим за него в полицията.

— На твое място щях да забравя за съществуването му. Най-приятелски те съветвам да го заличиш от съзнанието си.

— Нима ще стоим със скръстени ръце и ще позволим на разни негодници с напомадени мустаци да ограбват къщата, когато им скимне, вместо да ги вкараме в гроба?

— Не се тревожи за щяло и нещяло, а си легни и гледай да се наспиш добре.

Хюго повдигна вежди, но почувства нетърпима болка и побърза да ги върне в изходното им положение. Изгледа Джон с хладно неодобрение — бе огорчен от малодушието на член на една горда фамилия.

— Така ли? — промърмори. — Ще последвам съвета ти.

— Лека нощ.

— Предай на-сърдечни поздрави на центрофугата за мляко.

— Непременно — обеща Джон.

Слезе с братовчеда си по стълбите и го проследи с поглед, докато прекосяваше двора. Като се убеди, че Хюго е в състояние да се добере до къщата без чужда помощ, реши да изпуши последната си лула за деня. Тъкмо извади тютюна и Емили се появи иззад ъгъла. Очевидно беше в отлично настроение.

— Приключението си го биваше! — възкликна. — Незабравима нощ! Крадци търчат напред-назад, хора се търкалят по склоновете и си удрят главите в дънери — страхотна веселба! Ще ти кажа нещо под секрет; в критични положения едно куче не се нуждае от хора като скъпия ти братовчед. Хич го няма, да знаеш, не можеш да му се довериш. Само да го беше видял как…

— Престани да вдигаш врява и си лягай — прекъсна я Джон.

— Дадено. Но и ти не се бави, остави малко работа и за утре.

Емили хукна нагоре по стълбите — бързаше да се настани в удобното си кошче след бурните нощни преживявания. Джон запали лулата си и се отдаде на размисли. Обикновено изпушването на последната лула за деня бе съпроводено от мисли за Пат, ала този път беше прекалено разтревожен за Хюго, който настояваше, че е заловил доктор Туист при опит за кражба.

Джон не познаваше американския лекар, но знаеше, че е собственик на реномиран санаториум, което според него беше гаранция за почтеност; идеята, че доктор Туист е дошъл чак от „Стройни и здрави“, за да обере Ръдж Хол, бе абсурдна и той основателно се страхуваше за душевното здраве на Хюго. Но защо братовчедът му твърди, че е видял именно доктор Туист, не викария или Час. Байуотър?

Дочу стъпки и установи, че обектът на размислите му се връща. Хюго вървеше като замаян, между пръстите му белееше парче хартия.

— Джон — промълви, — погледни туй листче и ми кажи какво виждаш. Наистина ли е чек?

— Наистина.

— Чек за петстотин паунда на мое име, който е подписан от чичо Лестър, така ли?

— Точно така.

— Значи Дядо Коледа наистина съществува — благоговейно изрече Хюго. — Джон, добри ми братовчеде, няма да повярваш какво ми се случи току-що! Прибирам се аз вкъщи, а чичо Лестър ме призовава в кабинета си, връчва ми настоящия чек и ми заповядва още утре с Рони да заминем за Лондон и да уредим въпроса с нощния клуб. Споменах ли ти, че Рони иска да купим едно заведение, което се намира близо до Бонд Стрийт? Или може би не съм ти казал… Няма значение, важното е, че той ми предложи да му стана пълноправен съдружник при условие, че участвам с петстотин паунда. Между другото, чичо Лестър иска утре и ти да заминеш за Лондон.

— Аз ли? Защо?

— Май се е стреснал от този опит за кражба. Доколкото разбрах, искал да повиши сумата, за която е застраховано имуществото и щял да те натовари с уреждането на въпроса. Слушай, невероятно е, че най-сетне старият е развързал кесията и хвърля пари наляво и надясно. Сякаш предчувствах нещо подобно, защото сутринта казах на Пат, че…