П. Удхаус - Скрито-покрито

— За какво разговаряше с този нехранимайко? — сопна се на Пат. Рядко й правеше забележки, но в определени случаи се изисква твърда родителска ръка. — Къде се видяхте?

Тонът му опъна докрай и без друго изопнатите й нерви, но тя отговори учтиво:

— Срещнах го на моста. Разговаряхме за Джон.

— Набий си в главата, че забранявам да контактуваш с този младеж, с братовчеда му Джон, с проклетия му чичо или с когото и да било от бандата, обитаваща Ръдж Хол. Ясно ли е?

Взираше се в нея като в охлюв, който е спипан на местопрестъплението върху някоя маруля, а Пат пребледня, но с усилие запази самообладание и отговори:

— Напълно.

— Радвам се.

Настъпи тишина.

— Познавам Джони от четиринайсет години — едва чуто промълви девойката.

— Прекалено отдавна! — изръмжа полковникът.

Тя влезе в къщата и отиде в стаята си на първия етаж. Запрати кошницата на пода и я тъпка с крака, докато я превърна в безформена маса, с която никога повече нямаше да се носят анасонови кейкове на бивши готвачки, после седна на леглото и се втренчи в отражението си в огледалото, без да пророни нито една сълза.

След намесата на Хюго и на баща й и появяването на госпожица Молой, отношението й към Джон Карол бе претърпяло рязка промяна. Вече не мислеше за него като за бедничкия Джони, когото смяташе за свой верен роб. Сега той притежаваше обаянието на недостижимото. Спомни си как преди много столетия неразумна девойка бе отблъснала любовта на един свръхчовек и потръпна, като си представи какви каши могат да забъркат глупавите девойки.

Най-странното бе, че нямаше пред кого да излее душата си. Само лихварят с изкуственото око, за когото разказваше Хюго, би проявил разбиране и съчувствие — знаел е какво означава да промениш възгледите си.

Господин Алекзандър (Чимп) Туист се облягаше на полицата над камината в кабинета на господин Кармоди, замислено засукваше мустак и с безизразно лице слушаше обобщението на Соупи Молой за събитията, довели до присъствието му в Ръдж Хол тази сутрин. Доли се беше настанила удобно на едно кресло. Господарят на имението не присъстваше на съвещанието и бе заявил, че упълномощава господин Молой да води преговорите.

През отворения прозорец нахлуваха звуци и аромати, типични за лятото, но Чимп Туист не чуваше и не усещаше нищо. Цялото му внимание беше погълнато от невероятния план, в който го посвещаваше неговият стар познат и съдружник.

Обаждането на Томас Молой преди около два часа бе предизвикало противоречиви чувства в американския специалист по физическа култура. Хем се надяваше, хем не смееше да се зарадва предварително. Соупи го беше осведомил, че ги очаква голяма печалба, но Чимп държеше първо да се запознае с подробностите. Съучастникът му твърдеше, че планът го бива и ударът си заслужава труда, ала според Алекзандър Туист добър план бе само онзи, който обещава солидна печалба за Алекзандър Туист.

Господин Молой приключи изложението си и зачака отговор. Новодошлият за последен път засука мустак и поклати глава:

— Нещо не се връзва.

Доли войнствено се надигна от креслото. От всички слабости на мъжете най-силно ненавиждаше несъобразителността, пък и по начало не хранеше топли чувства към доктор Туист.

— Мозъкът ти съвсем се е размекнал! — възкликна разгорещено. — Какво не ти е ясно? Какво те тревожи?

— Подозирам някакъв капан. Защо на този Кармоди е забранено да продава вещите?

— Такъв е законът, глупчо. Соупи току-що ти обясни нсичко.

— Да, ама не — измърмори Чимп. — Засипа ме с думи, от които нищичко не разбрах. Възможно ли е в тази страна да съществува закон, който забранява да продаваш собствените си вещи?

— Тия неща не са негова собственост! — сопна се Доли. Толкова беше вбесена, че мелодичният й глас бе станал писклив. — Принадлежат на фамилията и на него му е забранено да ги продава. Сега разбра ли или ще се наложи да използваме бургия, за да вкараме нещо в дебелата ти глава? Слушай, ще ти обясня съвсем простичко.

Преди столетия предтечата Джордж слага началото на една английска фамилия. След време започва да го тормози мисълта: „Не съм безсмъртен. Какво ще се случи, като си отида от този свят? Синът ми Фреди е добро момче — умее да си служи с бойната брадва и да язди кон, но е като всички младежи. Все ще обикаля заложната къща, докато у дома се намират вещи, от които може да се изкарат пари. Подозирам, че след смъртта ми моята колекция от антики ще се разпилее.“ После му хрумва идея. Прокарва закон, според който Фреди има право да използва предметите и да се радва на картините, но не и да ги продава. От своя страна Фреди прилага същия мръсен номер на сина си Арчибалд, който го извърта на своя син и така нататък, докато се стигне до този Кармоди. Той има шанс да изкара нещо от разните там вехтории само ако някой ги свие и ги скрие, а щом куките се чупят и данданията приключи, господинът се среща с този някой и разделят печалбата.