П. Удхаус - Скрито-покрито

Хюго замислено го изгледа и промълви:

— Както кажеш, чичо. Предвидил ли си нещо друго за тази сутрин? Ако не съм ти необходим, смятам все пак да поплувам в езерото.

— Ще споделя нещо с теб, Рони — каза след няколко часа Хюго на приятеля си, който бе тръгнал да закуси. — Нали се запозна с чичо ми?

— Да. И какво от това?

— Днес установих, че не е с всичкия си.

— Не думай!

— Съвсем е превъртял. В седем сутринта го заварих да седи на перваза на прозореца на втория етаж. Заяви, че е станал в пет и половина да търси лястовичи гнезда.

— Лош признак. — Фиш поклати глава — изглеждаше по-сериозен от всякога. — Седял е на перваза на прозореца на втория етаж, тъй ли?

— Да.

— Същото се случи и с леля ми — печално промърмори Рони Фиш. — Една сутрин я завариха да седи по халат на покрива на обора и да свири на хавайска китара. Твърдеше, че е богинята на плодородието, но не беше. Точно в това е въпросът, стари ми друже — дълбокомислено заяви господин Фиш. — Не беше никаква богиня. Трябва час по-скоро да те измъкна от тук, че докато се усетиш, току-виж са те заклали в леглото. Изобщо не се учудвам, че всички провинциалисти рано или късно превъртат. Само шест месеца, прекарани на село, са достатъчни да умъртвят мозъчните ти клетки. Значи чичото е търсел лястовичи гнезда, а?

— Така каза. Обаче лястовиците не свиват гнезда през юли, а през април.

— И аз съм чул същото — кимна Рони Фиш. — Случката ми се струва доста странна и не предвещава нищо добро. Както вече казах, налага се възможно най-бързо да напуснеш имението и да потърсиш убежище в Лондон.

Почти по същото време господин Кармоди провеждаше спешно съвещание с американския си гост, с когото вече разговаряше като със съучастник:

— Спомена за някакъв твой приятел, който щял да ни помогне.

— За Чимп ли става дума?

— Май това беше името му. Възможно ли е да се свържеш с него?

— Разбира се, братле.

Лестър мразеше да му викат братле, но реши, че моментът не е подходящ да се формализира.

— Незабавно го повикай.

— Да разбирам ли, че си се отказал от плана собственоръчно да изнесеш вещите от сградата?

— Точно така — промърмори господин Кармоди и потръпна. — Задълбочено обмислих въпроса и стигнах до заключението, че ни е необходима помощта на външен човек. В Лондон ли живее твоят приятел?

— Не. Пребивава съвсем наблизо. Казва се Туист и ръководи някакъв санаториум, който се намира на няколко километра от тук.

— Не може да бъде! Да не би санаториумът да се нарича „Стройни и здрави“?

— Точно така. Чувал ли си за него?

— Да съм чувал ли? Прекарах цели две седмици там.

Господин Молой изпита неописуемо благоговение като човек, който е станал свидетел на чудо. Не беше за вярване, че нещата се уреждат толкова гладко. Предвиждаше, че няма да е лесно да пробута (както мислено се изразяваше) Чимп Туист на Лестър Кармоди и очакваше да бъде подложен на дълъг и неприятен разпит относно почтеността на приятеля си. Оказа се обаче, че господарят на имението познава Чимп и е готов безрезервно да го приеме. Гнетеше го само една мисъл — дали късметът няма да му изневери.

— Невероятно съвпадение! — преднамерено бавно заговори той. — Значи познаваш моя приятел Туист.

— Да — кисело процеди Лестър. — Тонът му подсказваше, че той не храни приятни спомени от запознанството с въпросния господин. — И то много добре.

— Прекрасно. Честно казано, притеснявах се да вкарам в играта човек, когото не познаваш и комуто не се доверяваш.

Господин Кармоди бе потънал в размисъл и пропусна да чуе изявлението на американеца. Разсъждаваше върху приятното откритие, че парите, които доктор Туист категорично отказа да му върне, не са безвъзвратно загубени. Щеше да ги приспадне от хонорара, полагащ се на добрия доктор за участието му в заговора. Лъчезарно се усмихна на госта си и каза:

— Номерът на санаториума е записан в телефонния указател. Обади се на доктор Туист и го помоли незабавно да дойде в имението. — За миг се поколеба, сетне самоотвержено взе решение. Бензинът е скъп и гумите на автомобила лесно се износват, но благородната кауза изисква жертви. — Ще изпратя моята кола да го вземе — добави. Знаеше, че за да жънеш, преди това трябва да засееш.

Необичайната потиснатост, която обхвана Пат в магазина на Час. Байуотър, не изчезна под целебното въздействие на времето, заличаващо лошото настроение. Утрото на следващия ден я завари все тъй натъжена, а последвалите събития я хвърлиха в още по-дълбока печал. Макар и неохотно, вярна на мотото на Уайвърнови, че благородството задължава, тя посети възрастна прислужница, която живееше (ако това изобщо бе живот) в една от най-мизерните и схлупени къщурки на Бъд Стрийт. След като цели осемнайсет години бе заемала поста на готвачка в дома на полковника, старицата бе прикована към леглото, а родствениците й разпространяваха слухове (които тя нито веднъж не потвърди с дума или жест), че посещенията на Пат я радват. Прикованите към леглото дами в напреднала възраст рядко преливат от жизнерадост. Мирогледът на вярната готвачка бе силно повлиян от любимото й развлекателно четиво — книгата на пророк Еремия (Пророк, който е преживял периода на упадък на Иудея през VII в. пр. Христа. Заради схващанията си и песимистичните си предсказания е бил подложен на безкрайни преследвания, които го довели до крайно отчаяние. — Б. пр.), ето защо след осемдесет минути в нейната компания Пат се почувства като по-малка сестра на Еремия.