П. Удхаус - Скрито-покрито

Докато крачеше по обратния път към дома си, се почувства още по-обезнадеждена при мисълта, че живее в недостоен свят — студен, бездушен и изпълнен с нищожества. Толкова беше потисната, че спря на стария мост, свързващ двата бряга на Скърм. От малка обичаше да идва тук, когато бе тъжна — тишината винаги я успокояваше. Загледа се в лениво плискащите се води на рекичката и зачакаха магията да се задейства, ала някой я извика по име. Обърна се и се озова лице срещу лице с Хюго.

— Здравей! — усмихна се той, сякаш при последната им среща се бяха разделили най-приятелски. Не се бяха виждали след неприятната сцена във фоайето на хотел „Линкълн“, но младежът не беше злопаметен. — Какво правиш тук, мъничка Пат?

Тя харесваше Хюго и появата му донякъде прогони мрачното й настроение. Напусна я чувството, че е сам-сама в един враждебен свят.

— Нищо особено — отвърна. — Гледам реката…

— Която е достойна за наблюдение — вметна Хюго, — стига да си знае мястото. Аз пък обърнах една-две бири в „Кьрмоди Армс“, после си купих цигари и някои други неща. Отдавна не сме се виждали, та едва ли си научила новината: чичо Лестър напълно се е чалнал. Бога ми, наистина е невменяем, хлопа му дъската! Вманиачил се е в ранни зори да се катери по дървени стълби и да търси лястовичи гнезда. Но да забравим за момент стария Лестър. Радвам се, че съдбата ни срещна, Пат. Искам да поговоря с теб за Джон.

— За Джон ли?

— Именно.

— Какво за него?

В този момент покрай тях избръмча голям червен автомобил, в който се беше разположил чипонос мъж с напомадени мустаци. Хюго изумено замлъкна и го проследи с поглед.

— Мили Боже!

— Какво щеше да ми кажеш за Джони?

— Това е автомобилът на чичо ми — промълви младежът. — А грозникът, който се разположил на предната седалка, е онзи Туист от „Стройни и здрави“. Не може да бъде! Изпрати ли са шофьора да го докара в имението!

— Защо ти се вижда толкова странно?

— Защо ли? — повтори Хюго, който още не се бе съвзел от изненадата. — И още питаш! Къде се е чуло и видяло чичо Лестър да изпрати собствената си кола за човек, който, ако изобщо бъде поканен в Ръдж Хол, може да пристигне с влак и на свои разноски? Скъпа моя, това е истинска революция, начало на нова епоха! Струва ми се, че знам причината. Спомняш ли си експлозията в парка, при която чичо Лестър едва не хвърли топа?

— Татко се грижи да не я забравя.

— Според мен преживяното го е променило до неузнаваемост. Нищо чудно — почти всеки ден научаваме за подобни случаи. Вчера моят приятел Рони Фиш ми разказа любопитна история за някакъв лондонски лихвар с изкуствено око, което се различавало от истинското по това, че изразявало милосърдие. Толкова бил суров и безсърдечен. Ала се случило така, че едва не загинал при железопътна катастрофа, а като излязъл от болницата, вече бил нов човек. Дружелюбно потупвал по рамото всеки срещнат, милвал непознати дечица, скъсал разписките на всички длъжници и обявил, че е дълг на всеки човек да допринесе за добруването на събратята си по света. Запомни го от мен, мъничка Пат, моят чичо е претърпял подобна метаморфоза. Историята с лястовичите гнезда е сигурен симптом за душевно разстройство. Рони разправяше, че лихварят с изкуственото око…

Пат, която пет пари не даваше за лихвари с изкуствени очи, грубо го прекъсна:

— Нали щеше да ми казваш нещо за Джон?

— Ето какво ще направя — ще побързам да се прибера, та да присъствам, когато започне раздаването на парите. Още не съм се отказал от надеждата да се добера до така необходимите ми петстотин паунда. Бог знае какво може да се случи, когато един скъперник промени възгледите си… — Той забърза по пътеката. Пат ускори крачка, настигна го и възкликна:

— Нали искаше да разговаряме за Джон? — Досадното му бръщолевене я изнервяше, искаше й се да върне времето назад. Превръщането й в млада и улегнала дама безсъмнено имаше своите предимства, но за беда трябваше да се откаже от някои детински навици, като този да цапардосва по главата приятелите си, когато се отклоняват от темата. Реши обаче, че не е прекалено улегнала, за да ощипе по ръката спътника си.

— Ох! — възкликна Хюго и излезе от транса.

— Разкажи ми за Джон!

Младежът потърка болното място. Замечтаното изражение на човек, който си представя как с пълни шепи загребва злато, напусна лицето му.

— Да… разбира се. За Джон. Добре, че ми напомни. Виждала ли си го напоследък?

— Не. Татко ми е забранил да стъпвам в Ръдж Хол, а твоят братовчед май е прекалено зает и няма време да ме посети.