П. Удхаус - Скрито-покрито

Напоследък той намираше утеха само в работата. Едва ли има по-ефикасен цяр за безнадеждно влюбения от прозаичните занимания, свързани с управлението на голямо имение. Човек забравя разбитото си сърце, когато умът му е зает с шейсетте и един паунда, осем шилинга и пет пенса, дължими на господата Траби и Гонт за поправка на бензиновия двигател, или с осемдесетте паунда и четири пенса, необходими за закупуване на семена за посев от сдружението на земеделците. Прибавете разходите за оран, за тор, за храна на свинете и незабавно ще се потопите в атмосфера, която би накарала дори Ромео да забрави Жулиета. Джон, който беше погълнат от работата си, постепенно усети как го напуска покрусата, обзела го след завръщането му от Лондон. Наистина от време на време поглеждаше снимката на Пат, поставена на полицата над камината, но ние спокойно можем да си затворим очите пред тази проява на слабост.

Рядко се случваше някой гост да посети покоите му (всъщност именно затова бе избрал да живее над конюшнята вместо в къщата), а тази вечер бе сигурен, че присъствието на цялото население на Ръдж на концерта му гарантира пълно спокойствие. Ала докато преглеждаше документите за доставка на луковици на лалета от Холандия, с изненада чу, че някой се качва по стълбата. След миг вратата се отвори и на прага застана Хюго.

Както винаги при появяването на братовчеда му, първата реакция на Джон беше да го изгони. Онези, които щом зърнеха Хюго му заповядваха да изчезне, неизменно оставаха с приятното усещане, че са постъпили правилно и разумно. Ала тази вечер братовчедът му изглеждаше толкова съсипан, че Джон се въздържа от прилагане на обичайната тактика.

— Здравей — промърмори. — Мислех, че си на концерта.

Хюго горчиво се изсмя, изтегна се на едно кресло и мрачно се втренчи в една точка. Очите му бяха премрежени като очите на Мона Лиза. Приличаше на герой от руски роман, който се пита дали да убие неколцина близки родственици, преди да се обеси в хамбара.

— Бях — процеди през зъби. — Разбира се, че бях.

— Мина ли изпълнението ви с Рони?

— Да. Накараха ни да излезем на сцената след кратката реч на викария.

— Ясно. Искали са по-бързо да приключат с най-неприятното.

Хюго вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар. Жестът най-образно изразяваше покрусата му.

— Не ми се надсмивай, Джон! Не ми се подигравай и не ме вземай на присмех. Аз съм съсипан човек. Дойдох да получа съчувствие… и едно питие. Имаш ли нещо за пиене?

— В бюфета има бутилка уиски.

Хюго се надигна от креслото и се олюля — повече от всякога приличаше на руснак. Извади бутилката и си приготви напитка. Джон, който разтревожено го наблюдаваше, подхвърли:

— Май прекалено наблягаш на алкохола.

— Имам нужда от силно питие. — Опечаленият изпи уискито на екс, отново напълни чашата си и пак се настани на креслото. — Дори се питам дали не сгреших, като го разредих със сода.

— Какво се е случило?

— Хм, уискито си го бива — отбеляза Хюго и се пооживи.

— Знам. Какво се е случило.

Лицето на Хюго отново помръкна и той изстена:

— Джон, стари ми друже! Освиркаха ни!

— Нима?

— Не говори така, сякаш си го очаквал. Сломен съм! Мислех, че ще пожънем небивал успех. Според мен се провалихме, защото излязохме на сцената в началото на концерта. Престъпно бе да поставят нашия номер веднага след речта на викария. Публиката трябва да „загрее“, за да оцени интелектуалното ни изпълнение.

— Какво се случи?

Хюго стана и поднови съдържанието на чашата си, след което прочувствено заговори:

— С прискърбие констатирам, че сред доскоро задружната общност на Ръдж-ин-дъ-Вейл се прокрадва духът на беззаконие и невъздържаност. Хората са подложени на порочно въздействие. Само преди няколко години и през ум нямаше да им мине да ме освиркат.

— И ти не ги бе подлагал на изпитание с трета сцена от четвъртото действие на „Юлий Цезар“. Всяко търпение си има граница — идва момент, когато чашата прелива.

Доводът бе съвсем основателен, но Хюго поклати глава:

— В доброто старо време щяха да се скъсат да ръкопляскат, дори ако им рецитирах монолога на Хамлет. За всичко са виновни болшевиките. В дъното седяха разни съмнителни елементи, живеещи на Бъд Стрийт, които изобщо не е трябвало да допускат в залата. Започнаха да се проявяват още докато викарият произнасяше кратката си реч, но аз не ги заподозрях в долни помисли. Реших, че подканват стария досадник да млъкне, за да започне забавлението. Сигурен бях, че нашето изпълнение ще ги завладее и ще прекратят хулиганските си прояви. Но след като изиграхме близо една трета от сцената, онези типове ревнаха: „Скапаняци! Разкарайте се!“