П. Удхаус - Съдба

— Откъде?

— От къщи.

— Че това не е ли вашата къща?

— Е, сега да. Но по-рано живеех в Ютика. Господин Силвърс го дестилира и доколкото знам, с това приключват добрите му дела.

Фреди се позамислил.

— Господин Силвърс? Къде съм чувал това име?

— Аз пък предпочитам да не бях го чувала. Пълно куку.

— Пълно какво?

— Куку. Ето какво е господин Силвърс. Режи го, печи го, все си е куку.

Щедрата доза течност, която Фреди попивал, била вече замътила мозъка му.

— Нещо загубих нишката на разговора. Кой е този господин Силвърс?

— Ед Силвърс. Моят съпруг. Попитайте ме дали е ревнив.

— Ревнив ли е?

— Не ме питайте! Зарязах го, защото е лишен от всякакви идеали.

— Кой?

— Господин Силвърс.

— Той ли ви е съпруг?

— Да.

— Е, най-сетне си изясних нещата — въздъхнал с облекчение Фреди.

Отпил още малко. Течността, произведена от господин Силвърс, очевидно била основана на сярна киселина, но след известно време се свиквало със странното усещане, че горната част на главата ти подскача като чайник, пълен с вряща вода, пък и усещането съвсем не било неприятно. На господин Силвърс може да са му липсвали идеалите, но очевидно е знаел какво се прави с картоф и казан в ръка.

— Той ме направи тъй нещастна — оплакала се особата. — Кой?

— Господин Силвърс. Храни долни съмнения.

Фреди бил потресен до дъното на душата си.

— Нима господин Силвърс храни долни съмнения?

— Можете да ми вярвате.

— Господин Ед Силвърс?

— Той същият.

— Но тогава сигурно ви е направил нещастна!

— По-вярна дума не сте изричали.

— Горкичкото — изхлипал Фреди. — Горката малка госпожа Силвърс.

— Госпожа Ед Силвърс.

— Горката малка госпожа Ед Силвърс! Това е най-чудовищното нещо, което съм чул в живота си. Ще ми позволите ли да ви потупам по ръчичката?

— На всяка цена.

— Така и ще направя — уверил я Фреди и така и направил.

Отишъл дори по-надалеч. Стиснал й ръката. Отношението му към нея било, както твърди, като на брат към своята измъчена сестричка.

В този миг вратата се разтворила с гръм и трясък и в стаята нахлули някакви обемисти предмети. Без никакво предупреждение въздухът за нула време се изпълнил с бомбета.

Фреди се загледал в тях и го изпълнило някакво странно чувство. Познавате го това чувство — когато ви се струва, че вече сте го изпитвали преди. Доколкото знам, лекарите имат някакво обяснение за него — че двете половинки на мозъка не работели синхронно или нещо от този род. Така или иначе Фреди се почувствал точно така. Имал определеното усещане, че вече е виждал тези бомбета — може би в предишно свое съществувание.

— Охо! — зарадвал се той. — Гости, значи?

Ала мозъкът му взел да се избистря — изглежда двете половинки на мозъка му все пак си паднали на мястото — и той разпознал типа, който нарушил кроткото му общуване с госпожица Майра Дженингс същата тази сутрин.

При последната им среща типът бил подмокрен от смущение. Бил крайно объркан и сащисай и имало защо. Сега обаче видът му бил поживнал. Имал дори вид на тип с бомбе, постигнал върховната цел на своя живот.

— Ето ни и нас — обявил той. Другите двама кимнали лаконично.

— Ето ни — потвърдил единият.

— Адски гот — додал вторият.

Главният тип внимателно се вгледал във Фреди.

— Да пукна на място! — възкликнал той. — Та това сте пак вие! Момчета! — извикал той и в гласа му се промъкнали нотки на страхопочитание. — Хубавичко го огледайте този тук. С много уважение. Като него няма втори в цял Ню Йорк. Забелязахте ли с каква скорост се придвижва от едно място на друго? Вече не можеш да отидеш никъде, без да се натъкнеш на него! При това дори няма велосипед!

Фреди усетил, че е настъпил моментът, когато трябва да се изправи в целия си мъжествен ръст и да постави тия типове на мястото им. Опитал, но нещо му попречило.

— Позволете да ви обясня — започнал той високомерно.

Типът се изхилил.

— Да не би да ни кажете, че пак сме сбъркали апартамента?

— Моят отговор — дълбокомислено отвърнал Фреди — е и „да“, и „не“.

— Какво искате да кажете с това „да и не“? Нали сме в апартамент номер едно на четвъртия етаж?

— Вярно е. Не мога да отрека. Апартаментът наистина е номер едно. Но ви давам честната дума на английски джентълмен, че за пръв път виждам тази дама.

— За пръв път?

— По-пръв не може и да бъде.

— Така ли? — учудил се типът. — Тогава какво прави тя в скута ви?

И Фреди — за голямо свое учудване — осъзнал, че онзи е прав. В коя именно точка на разговора им се е случило това, не може да каже, но госпожа Ед Силвърс без капка съмнение се гушела в посочения от типа скут. Чак сега Фреди разбрал, че това именно била пречката, поради която не могъл да се изправи в целия си мъжествен ръст.