П. Удхаус - Съдба

Уверяваше ме, че я поздравил доста колебливо, защото от пръв поглед му станало ясно, че особата принадлежи към категорията на онези благородни девици, които Мейвис не би одобрила. Съвсем различна порода от Дженингс. Сини очи без никакви очила. Бели, равни зъби. Златисторуса коса.

Съдейки по облеклото й, особата явно не била от ранобудните. Часът бил три и половина следобед, а тя още не била прескочила стадия на пеньоара и чехлите. На всичкото отгоре въпросният пеньоар бил нежнорозов и поръсен с екзотични птици. А един сгоден мъж, загубил благосклонността на годеницата си, автоматично отскача назад при вида на синеоки, златокоси особи в розови пеньоари на сини птици.

Но… има и елементарна учтивост. Затова след гореизложеното „здрасти“ той вмъкнал за всеки случай и една сдържана, мъжествена усмивка.

Уверяваше ме, че със същата усмивка пасторът би дарил своята най-възрастна и прилежна енориаша, но в резултат съдържанието на пеньоара се почувствало насърчено да задълбочи разговора.

— Търсите ли някого?

— Ами, да — отвърнал Фреди. — Знаете ли кога ще се върне госпожица Дженингс?

— Госпожица коя?

— Дженингс.

— Как се пише?

— Като всички останали, предполагам. Започвате с „Д“, блъскате по средата няколко н-та и г-та и толкоз.

— Та казвате госпожица Дженингс?

— Точно така. Дженингс.

— Да ви кажа правата — заоткровеничила особата, — никога не съм виждала никаква госпожица Дженингс. Нито съм чувала за нея. Изобщо не я познавам. Тя нищо не значи в моя живот. Но ще ви кажа и още нещо — от половин час се мъча да отворя прозореца на дневната и как смятате — успяла ли съм? Нищо подобно! Какво ще ме посъветвате?

— Да го оставите затворен.

— Но вижте каква жега е тук!

— Топло е — съгласил се Фреди.

— Направо се задушавам. Да, господине. Точно така. Пека се на бавен огън.

Тук без съмнение Фреди е трябвало да каже „Нима?“ или „О?“ или „Тогава всичко хубаво“ и да затопурка надолу по стълбите. Но човек като се пристрасти веднъж към благородните жестове — поне той така твърди, — било много трудно да натисне спирачката. Рицарството му ставало нещо като втора природа.

Затова в случая, вместо да направи единствено разумното, той поднесъл на особата още една от небезизвестните си обаятелни усмивки и попитал с какво може да й помогне.

— Не бих искала, разбира се, да ви безпокоя…

— Няма такова нещо.

— Толкова ми е неприятно, че ви се натрапвам…

— Но, моля ви, за мен е удоволствие — заявил Фреди, чиято галантност нараствала право пропорционално на количеството погълната течност.

И заситнил подире й.

— Ето! — посочила особата. — Искам да кажа — прозореца.

Фреди го огледал внимателно. Приближил се до него и го поразклатил. Прозорецът наистина заяждал.

— Това днешно строителство — коментирала междувременно особата. — Или не се отварят, или като се затворят, то е завинаги.

— Такъв е животът — философски заключил Фреди.

Задачата му се видяла възтрудничка, но той се заловил за нея като истински мъж и известно време в стаята се чувало само напрегнато пъшкане и сумтене.

— Как е? Става ли? — интересувала се особата.

— Нещо ми бръмчи в главата — осведомил я Фреди. — Дали не е апоплектичен удар?

— На ваше място бих си поотдъхнала. Доста сте зачервен.

— Защото ми е горещо.

— Свалете си сакото.

— Може ли? Много ви благодаря.

— И ризата, ако желаете.

— Благодаря.

Свалянето на тапицерията донесло на Фреди неописуемо облекчение.

— Веднъж се запознах с един мъж, който отворил прозореца на едно купе във влака — продължила особата.

— Ами? — учудил се Фреди.

— Ех, какъв мъж! — въздъхнала замечтано особата. — Такива мъже вече няма.

Не допускам да е казала това като намек или оскърбление, но Фреди ме уверява, че усетил някакво особено убождане право в честолюбието. Мъжеството му било предизвикано. Стиснал зъби и се хвърлил напред да опита пак.

— Защо не го натиснете отдолу нагоре? — посъветвала го особата.

Фреди опитал отдолу нагоре, но прозорецът не помръднал.

— А сега опитайте да го разклатите настрани.

Фреди опитал и така, но усилията му били напразни.

— Пийнете си нещо — не го оставяла на мира особата.

На Фреди това се сторило най-разумното от всички направени от нея предложения. Той се тръшнал с изплезен език в едно кресло. След секунда само в ръката му се мъдрела препълнена чаша и той жадно отпивал.

— От къщи си го нося — пояснила особата.