Николай Пеняшки - Една човешка съдба

Тази година се случи горещо лято. Пожари унищожиха горите и реколтата. За капак на всичко управниците ни изгориха душата на почти всички сънародници.

Бяхме изпратени в най-глухия и забутан коловоз на живота.

Такива мисли сноваха в главата ми — мисли на бдителен, честолюбив и отговорен човечец; който бе част от голямото семейство на този обрулен и осакатен народ. Той бе основния механизъм, способен да трансформира действителността около себе си. Практически не беше така поради ред причини…

За съжаление действителността бе жестока, болезнена, потиснала с ярема си гръбнака на отрудения народ. А той дори и глава не вдига, камо ли да стори нещо друго.

Спи народа, от време на време някои мърморят, или бистрят политиката на чашка; а онези горе — оядени, с каменни сърца, самодоволно множат парите си…

Случваше ми се да се надсмея над собствените си размишления… Едва ли можеха нещо да ми помогнат? Така де!

„Сама птичка пролет не прави“ — гласи поговорката, а и още нещо — „Сам човек, само за тоалетната.“

Обвинявах се често за подобни размишления — понякога елементарни и изтъркани.

Само като си помисля, в какво сметище сме, та дори и в помийна яма. Направо ми иде да повърна. Добре, че бях сам в колата, и се оригнах.

— Мамка му мръсна! — казах почти на глас.

Прибирах се от Шумен. Колата се движеше с нормална скорост, а двигателят работеше монотонно, с особено настроение, като че се радваше за скорошното си прибиране в собствената си бърлога.

Беше притъмняло. Нощта спускаше черната си пелерина и прегръщаше с нежността си.

Звездите премигваха като сърдити. Дори и щурците не се чуваха. Луната гледаше тъжно. Сякаш и природата предчувстваше, че нещо ще се случи.

Чувствах се някак нещо особено — неспокойно.

След около стотина метра, в тревата край шосето лежеше човек.

Сякаш косата ми се изправи. Не смеех да се приближа до него. Бях на около двадесет метра от лежащия. Той дори не се помръдна.

Обадих се на бърза помощ и полицията.

Дойдоха сравнително бързо, понеже бях близо до града.

Тръгнах след бърза помощ. Единственото което разбрах, че е получил инфаркт, и е все още жив. Оказа се, че живял на Добротица, в нашия блок през два входа; и имал шансове да се оправи. Зарадвах се, а също и за това, че ми се отдаде случай да му върна живота.

Разказах на жена си и децата за постъпката си.

За тях не беше новост, тъй като за трети път съм бил причина за връщане на нечий живот.

После ме подложиха на „брейнсторм“. Справих се отлично.

— Гледай ти, какъв баща имаме! — възхитен реагира малкият ми син Пепо.

— Вярно бе! — потвърди брат му Стоян — Да не вярваш какъв баща имаме! А бе баща ми, ти си готов да получиш „Нобелова“ награда за скоростно мислене и точни отговори!

— Защо не! Как я мислете вие?! Трябва пример да вземете от мен!

— Какво им има на децата?! — засече го жена му — Не ги нападай така! Помисли си щом те подлагат на такива въпроси!

— Стига де! Отвори една бира!

— Браво на теб! Ти да пиеш, а ние да те гледаме, така ли?

Тя отвори четири бири, и седна при тях.

— Сети ли се кой е Стефан? — попита го тя и отпи от бирата.

Той я погледна въпросително.

— Не се сещам!

— На кака Желка мъжа й. Имат син в Стожер, който непрекъснато им трови живота.

— Вярно бе! Не се сетих. Скъпа, смятам в други ден да му отида на свиждане и да занеса малко плодове.

— Прав си! — потвърди тя — Радвам се, че мислиш така. Имай пред вид, че е особен човек и е труден характер!

— Права си скъпа! Благодаря, че ми напомни! А вие момчета — обърнах се към синовете си — Имаше ли положителни резултати докато ме нямаше?

— Има! — отговориха почти едновременно.

— По спокойно, един по един! — изкомандвах с усмивка.

Разказаха ми подробно и с охота, как вървят нещата около тях. Зарадвах се за успехите им, и за позитивизма, който притежаваха.

— Браво! Наздраве за успехите! Гордея се с вас.

Купих портокали и посетих Стефан в болницата.

— Здравей! — поздравих с лека усмивка — Виждам, че си по-добре, и това ме радва. Нося ти плодове.

Беше сериозен и мълчалив. После попита:

— Ти ли ме намери и повика бърза помощ…?

— Аз! — отговорих кратко.

Гледах го сериозно и след това се усмихнах приятелски.

— Не трябваше да го правиш! — подчерта той и въздъхна тежко.

Очите му бяха сериозни и излъчваха тъга. Като че огъня на живота му бе изгаснал, дори сърцето и тона на гласа бяха студени. Сякаш дяволът се бе вселил в него.