Николай Пеняшки - Една човешка съдба

— Не биваше да идваш! — рече Стефан още веднъж.

— Все пак сме хора, дори съседи! Човешката ми същност не позволи да те оставя…

Не ме остави да се доизкажа, и не откъсна студения си поглед.

— Мисля, че казах! Остави ме сам!

Оставих плодовете, и преди да тръгна отговорих.

— Хора сме бай Стефане, сърце не ми даваше да те оставя. Дори не знаех, че си ти. Научих в болницата. Бих постъпил по същия начин към когото и да било! Пак ще дойда! Жив и здрав!

Съседът ме гледаше мълчаливо и сериозно. Като че студ полази в мен. Усмихнах му се и си тръгнах.

В къщи бяха жена ми и Желка — съпругата на болния.

Разказах им как протече посещението ми. Имах усещането, че буца бе заседнала в гърлото. Съседката ме гледаше с учудване, без да продума. После ми разказа с болка как стоят нещата. Не можех да повярвам.

„Как е възможно синът им да постъпи така?“

Не след дълго съседката се прибра, а очите й бяха плувнали в сълзи.

След десетина дни Стефан дойде в къщи, като донесе домашна луканка, ракия и вино. Останах изненадан от посещението му.

— Заповядай! Добре дошъл! — поканих го с приятна усмивка.

— Здравей Данчо! — отговори ми той и подаде ръка.

Поех ръката му, а другата си ръка положих на рамото.

— Радвам се, че те виждам! — усмивката не падна от лицето ми.

— Искам да се извиня за поведението си в болницата! Съжалявам, че се държах абсурдно!

— Няма защо! На всеки може да се случи.

— При мен ситуацията е друга. Имам големи проблеми със сина си. Двамата с майка му сме дали достатъчно за него и образованието му. Тази пуста псевдодемокрация оказа негативно влияние върху него, както и така наречените негови „приятели“. Стана алчен, и се срамува от нас „като бедни“ и обикновени хора. Наложи се пеша да си тръгна за града с болка в душата и сърцето. По едно време ми стана зле и паднах в тревата край пътя. С една дума не вярвам ни на управляващи, нито на тази опорочена демокрация. Именно тя позволи на доста хора да забогатеят баснословно и да вилнеят безнаказано, дори да си откупуват свободата. Стоят зад кулисите, а за тях работят млади подставени лица, повечето от които изменят човешката си същност. Мамка му мръсна… Ние сами си направихме живота такъв — гаден, злобен и безслънчев. Тази нежна и безкръвна реформа която стана в държавата ни, даде тласък на негативите в обществото…, да се мразим, и какво ли още не.

Очите му се натъжиха и заприличаха на водопади. Седна и се облегна на фотьойла, сетне изпи хапчето си за успокояване. След това си замина.

— Боже господи! — казах си аз — Докъде докара народа ни!

© 2008 Николай Пеняшки

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10005]

Последна редакция: 2008-12-21 14:27:18