Николай Пеняшки - Истина

Теодор бе толкова изнервен, че не го свърташе на едно място. Кръстосваше стаята, и се чудеше как да постъпи. През четирите години семеен живот с Камелия разбраха, че не могат да имат деца. Причината бе в нея. Желанието им да имат наследник растеше с всеки изминат ден. Тя му предложи да си осиновят дете. Толкова хора го правеха. Трябваше да проучат възможността за това.

Той седна, облегна се на фотьойла, и се замисли.

Не искаше осиновено дете от дом. Имаше син от жена, която обичаше преди. Искаше него. Беше говорил не веднъж с Елена, майката на сина му, по този въпрос. Тя беше съгласна, и без това мъжът й не го искаше. Имаха друго тяхно дете, и цялото им внимание бе насочено към прероденото.

В стаята влезе жената на Теодор.

— Какво си се умислил? — обърна се тя към него — Тео, чуваш ли ме?

Камелия винаги го наричаше Тео. Харесваше това умалително име. Пък и на самия него допадаше. Безпокойството растеше в него, и не му даваше мира. Струваше му се невъзможно, да каже за сега истината на Камелия. Все някой ден рябваше да го направи. Самообвиняваше се за дългото мълчание, и за липсата на смелост. В това бе неговата трагедия. Той сви вежди, и направи тъжна гримагримаса. Като че вътрие в него, изгаряше бавно невидим огън.

— Какво ти става? — попита го разтревожена Камелия — Добре ли ти е?

— Мисля за детето, което искаш да усиновим.

— Ще ми помогнеш ли?

— Какво да направя?

— Ела да изместим готварската печка на терасата! Лято е вече, по-добре да е навън!

Терасата бе доста широка, и имаше достатъчно място. С малко усилия изместиха печката.

— Направих кафе! Ела да ти налея, а и трябва да поговорим! — подкани го жена му.

Тео седна срещу нея, и след първата глътка запали цигара. Тя също пушеше. Пропуши скоро, навярно защото и двамата бяха напрегнати, и все си търсиха някакъв отдушник. Или просто му правеше компания…

Ситуацията беше деликатна за Тео, и тя по някакъв начин, като че го чувстваше.

— Права си! — отбеляза той, като я гледаше в очите — Крайно време е да направим нещо! Казвал съм ти и друг път, че не желая да вземаме дете от дом.

Можем да си осигурим директно от някое семейство. Вече се интересувах, така че скоро е възможно да си имаме момче. Нямаш нищо напротив нали…? — погледна жена си въпросително.

— Как изглежда то? Здраво ли е? Какви са родителите му? — беше развълнувана.

— Казва се Емил, и е на пет години, здраво и хубаво момче е. Бащата е бил адвокат, а майката архитект.

— Защо бил, да не би да е починал…? — попита Камелия.

— Не зарязал ги е. А сега има втори баща. Свестен човек е, инженер по професия, има частен бизнес, но от две години имат и друго дете, и заради него, Емил е пренебрегнат от господина.

По тази причина търсят осиновител.

Като говореше за сина си, сякаш буца бе заседнала в гърлото му, и не можеше да я преглътне.

— Говорил съм с тях. Осиновяването може да стане скоро. Готова ли си за това? Ако си съгласна, ще им кажа за решението ни? Ето и снимката на детето… — той я подаде. От вълнение беше забравил за нея. Опита да не се издаде.

— Колко е хубав! — тя не откъсваше очи от снимката.

— Да подготвяме ли документите…? — Тео чакаше отговора й.

— Разбира се, иска ли питане…! — очите й блеснаха.

Тео я остави в кухнята, и излезе. Трябваше да се срещне с Елена, за да каже за окончателното им решение. Уговорката беше да се видят в арткафето на центъра. Докато я чакаше, си поръча коняк. Алкохолът щеше да го отпусне.

Когато се срещаше с първата си любов, винаги беше развълнуван. С Елена бяха преживяли красиви мигове. Живееха заедно по онова време, въпреки несъгласието на баща й. После се появи и синът им, но старият като разбра, че искат да се женят, ги заплаши, че нищо няма да остави на дъщеря си. А бяха студенти, и нямаха никакви средства.

— Здравей! — Елена неусетно се приближи до Теодор, а той дори не я забеляза.

— Сядай! Как е синът ни? — бързаше да разбере, дали детето приема факта, че ще живее на друга място.

— Добре е? Вчера очакваше да дойдеш.

— Не можах, имах дело. Пък и с Камелия не бяхме говорили още…, но днес й казах, и до двадесет дни ще осиновим Емил. Съгласна е, но не съм й казал още, че е мой син. Искам първо да свикнат един с друг, и чак тогава ще й кажа истината. Ще реша в кой момент да стане това. Знам, че синът ми е малък, и ще е нужно време, да свикне с нас, най вече със съпругата ми. Мога да ти гарантирам, че тя е много деликатна жена, и вярвам, че всичко ще бъде наред. Може би не постъпвам правилно, и трябваше отдавна да й кажа истината, но не намерих смелост, по причината да не я загубя. А това ме измъчва. А и Емил можеше вече да е с нас, ако не бях толкова нерешителен. Приготви се, ти знаеш най-добре как…!