Николай Пеняшки - Истина

Елена го слушаше, присвила красивите си очи. Душата й приличаше на есенен листопад.

Кирил имаше право. Емил беше техен, въпреки че ще живее при баща си, а тя е негова родна майка…

— Объркахме живота си с тебе. А и сега и детето ще плаща заради нас. Не трябваше да слушаме лудия ми баща. Ще ми е мъчно без Емил. Галин не иска, да знае за него. Нищо не му пречеше да го приеме. Постъпи жестоко с мен…

Не знам дали ще му простя. В края на краищата имаме дете. Друго щеше да е, ако ти… — не довърши мисълта си, и заплака.

— Скъпа, нека не говорим за миналото. Знаеш много добре, как стоят нещата. Не можем да да върнем времето назад. Сега има възможност сина ни да бъде обичан от всички нас.

— Но аз, още държа на теб, знаеш го…!

— Ами другото ти дете, и то ли ще бъде лишено от любов?!

— Искам да ви виждам и двамата от време на време!

— Разбира се, че ще се виждаме! Та ти си му майка, а аз… — огъня беше завладял душата му, и дишаше тежко… Глътна от питието, за да разпали огнището, въпреки че беше нежелателно. Изпи безалкохолното до дъно, но пожара не бе изгасен.

Седна до нея, прегърна я, погледна доверчиво.

— Жена ми, няма нищо против. Не можем да върнем нещата назад. Обичам съпругата си, и не искам, да я огорчавам. Достатъчно се измъчи заради това, че не може да имаме наше дете.

— Прав си! — въздъхна Елена — Трябва да си гледаме семействата! Обещай ми, че ще пазите Емил, и ще го обичате много, както аз…!

— Та той е мой син! Разбира се, че ще го обичаме, а това означава всичко…

Разбраха се да уредят документите възможно най-бързо, и Емил да остане при баща си.

Дойде дългоочакваният ден. Емил бе официално осиновен. Беше му трудно отначало да свикне с новата обстановка, и указанията на майка си… Как го беше дресирала, само двамата знаеха. Дори и баща му беше изненадан.

Емил още от първия ден попита, дали може да ги нарича мама и татко, и от този момент го приеха като свой син.

Очите и на тримата плуваха в сълзи. Най-много на Емил… — сърцето му бе готово да се пръсне от любов и мъка… А баща му чувстваше, че ще получи инфаркт, особено когато го прегърна сина му, и да зададе глупав въпрос… Елена, заслужаваше да бъде обичана.

Връзката между тримата, тепърва щеше да се задълбачава и укрепва. Изпълни се с любов и светлина, която стопли уютния им дом.

Единственото, което още тормозеше Теодор, бе неизказаната истина за сина му — тази невинна душа…

Трябваше да се осмели, да признае на Камелия всичко… Убеден беше, че е най-добре между тях, да няма няма тайни…

Всяка вечер вземаха момчето на ръце, и го слагаха да спи. Разказваха му приказка, и когато затвореше очи, тихо го оставяха в стаята му.

А те двамата седяха около масата, и крояха планове за бъдещето на малкото им семейство. На Тео му се щеше, да и каже всичко в тези моменти, но все отлагаше, за да не унищожи прекрасните й чувства… До кога ли!

Минаха няколко месеца. Откакто осиновиха Емил, изпитваха огромно щастие…

Елена идваше всяка седмица при сина си, а той растеше и се променяше, обичано, а дори и изразът му беше променен. За възрастта си, беше умно и възпитано дете. Не правеше пакости, като някои други в махалата.

Въпреки това беше буен, обичаше игрите и забавленията.

Тео най-сетне събра смелост, и реши да каже на жена си цялата истина. Струваше му се, че момента вече е настъпил. Случи се в един съботен ден. Слетобеда Емил беше с родната си майка, а Тео и Елена останаха сами.

— Трябва да ти кажа нещо, което отдавна нямам смелост да ти призная…! Длъжен съм, и ако сега не го направя, ще се проклинам! Това е една болезнена истина, за която предварително те моля да ми простиш…! Става дума за Емил…

Душата му бе готова да изригне като вулкан, и да изпепели всичко около себе си… Дишаше трудно и тежко. Очите му се напълниха със сълзи, които бяха готови да го задавят. Проклинаше се, за дългото мълчание. Беше готов, да приеме всякакви упреци, но за прошката не знаеше…

Елена го гледаше, изумена, и уплашена. Дори не подозираше, за какво става въпрос.

— Кажи де?! Плашиш ме! Да не се е случило нещо лошо? Видът ти, не ми харесва! Да не си болен?!

Той продължаваше да я гледа в очите, с подтиснато самочувствие, и болка в сърцето. Отпи от водката, която си беше налял. После още веднъж, но по-едра глътка. Запали нервно цигара. Очите му приличаха на развълнувано море, което разбиваше вълните си в брега.

— Тео, плашиш ме! Моля те, кажи ми каквото и да е? Дори и да е болезнено, все пак сме семейство, ще-е-е-е…