П. Удхаус - Куково лято в Бландингс

Негова светлост асимилира чутото в мълчание, след което с рядка прозорливост се улови за най-същественото.

— Вие член ли сте на Клуба на заслужилите консерватори?

— От бебе.

— Ами дявол да го вземе тогава — извика Негова светлост, отдавайки на тази височайша крепост на благочестието най-съкрушителната почит, която някога бе получавала, — щом като сте член на „Заслужилите консерватори“, вие не можете да бъдете мошеник. Бакстър е магаре!

— Което си е вярно…

— Беше си навил на пръста, че вие сте откраднали огърлицата на сестра ми.

— Най-искрено ви уверявам, че огърлицата на лейди Констанс не е у мен.

— Разбира се, драги, разбира се, че не е. Само ви казвам какви ги разправяше оня идиот Бакстър. Слава Богу, че най-сетне се отървах от него. — Лек облак премина по вече ведрото лице на Негова светлост. — Макар че, пусто да остане, и Кони беше права.

Той потъна в донякъде мрачно мълчание.

— Да? — рече Смит.

— А? — отзова се Негова светлост.

— Споменахте, че лейди Констанс била права за нещо.

— А, да. Тя казваше, че няма да ми е лесно да намеря друг секретар, способен като Бакстър.

Смит си позволи да дари своя домакин с едно окуражително потупване по рамото.

— Вие засегнахте проблем — каза той, — с който аз самият разчитах да ви занимая при сгоден случай. С две думи, ако желаете да се възползвате от моите услуги, те са ваши.

— А?

— Работата е там — каза Смит, — че аз смятам в скоро време да се оженя, което прави повече или по-малко наложително да се установя на някаква служба, която да ми осигури скромно препитание. Защо да не стана ваш секретар?

— Искате да ми станете секретар?

— Разгадахте безпогрешно мисълта ми.

— Но аз никога не съм имал женен секретар.

— Мисля, че един уравновесен семеен мъж ще ви се стори благодатна промяна след онези необуздани, мятащи саксии ергени. Ако това би ви помогнало да вземете решение, мога да ви съобщя, че бъдещата ми невеста е госпожица Халидей, вероятно най-добрият библиотечен каталогист в Обединеното кралство.

— А? Госпожица Халидей? Онова момиче там долу?

— Никоя друга — каза Смит, като помаха нежно на преминаващата под прозореца Ива. — Същата, ако трябва да бъдем точни.

— Но тя ми харесва — възкликна лорд Емсуърт, сякаш изтъкваше необоримо възражение.

— Отлично.

— Много мило момиче.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Мислите ли, че ще успеете да се грижите за нещата тук не по-зле от Бакстър?

— Убеден съм в това.

— Ами тогава как да ви кажа, драги… имам предвид, как да ви кажа… да ви кажа… всъщност, защо пък не?

— Именно — рече Смит. — Вие крайно сполучливо формулирахте същината на онова, което се опитвам да изразя.

— Но имате ли някакъв опит като секретар?

— Трябва да призная, че не. Виждате ли, до неотдавна аз в общи линии се числях към класата на богатите безделници. Вероятно дължа да ви кажа, че истинското ми име е Смит и че съвсем доскоро живеех в охолство и разкош недалеч от селцето Мъч Мидълфолд в същото това графство. Фамилията ми вероятно ви е непозната, но затова пък несъмнено сте чували за имението, което дълги години е било крепост на рода Смит — Корфби Хол.

Лорд Емсуърт рязко дръпна очилата от носа си.

— Корфби Хол! Значи вие сте синът на оня Смит, който навремето притежаваше Корфби Хол? Бога ми, та аз познавах добре вашия баща.

— Наистина?

— Да. Е, не лично, разбира се.

— Тоест?

— В годината, когато аз спечелих наградата за рози на Цветната изложба в Шрузбъри, той взе медала за лалета.

— Това, както по всичко личи, ни прави почти роднини — рече Смит.

— Е, скъпо мое момче — извика тържествуващо лорд Емсуърт, — ако наистина си търсиш работа и би желал да станеш мой секретар, то нищо не би могло да ми допадне повече. Нищо, нищо, нищо. Мили Боже, кой да предположи…

— Извънредно съм ви задължен — рече Смит — и ще сторя всичко по силите си, за да оправдая вашето доверие. Не се съмнявам, че щом някакъв прост Бакстър е съумявал да се справи със задълженията, те ще са напълно в сферата на възможностите на един шропширски Смит. Не ще и дума, не ще и дума… А сега, ако ме извините, мисля да сляза долу и да съобщя радостната вест на моята малка спътница в живота, ако мога тъй да я нарека.

Смит се спусна по широкото стълбище с още по-добро време дори от онова, постигнато неотдавна от заминаващия си Бакстър, тъй като справедливо считаше всеки миг от този възхитителен ден за пропилян, освен ако не го е прекарал в компанията на Ива. Докато прекосяваше фоайето, той си тананикаше безгрижно и спря едва когато на минаване покрай вратата на пушалнята се сблъска с излизащия оттам Фреди Трипуд.