П. Удхаус - Куково лято в Бландингс

— Признавам, че и за мен това дойде като шок — каза Смит. — Всъщност откриването на тази по-дълбока страна от нейната същност значително измени мнението, което си бях изградил за нея. Аз погледнах на госпожица Пийви с нови очи и у мен се надигна дори нещо, близко до уважението. Почти съжалих, задето бяхме принудени да й отнемем диамантите.

— Ние? — усмихна се Ива. — Боя се, че аз не направих кой знае какво.

— Вие свършихте точно каквото трябваше — увери я Смит. — Дадохте ми моралната подкрепа, от която един мъж се нуждае в миг на несгода.

Отново настъпи тишина. Ива се върна към своите размишления. И тогава с внезапност, която изненада и нея самата, откри, че вече е взела решение.

— Значи смятате да се жените? — попита тя.

Смит задълбочено избърса монокъла си.

— Тъй смятам — отвърна. — А вие !

Ива го изгледа продължително. После се засмя.

— И аз мисля същото. — Тя направи пауза. — Искате ли да чуете нещо? Когато се срещнах със Синтия в Маркет Бландингс, тя ми разказа какъв е бил проблемът, накарал мъжа й да я напусне.

— Съдейки по краткото ми познанство с господин Мактод, бих си опитал късмета с догадката, че той я е погнал с кухненския нож. Направи ми впечатление на твърде кръвожаден.

— Те поканили гости за вечеря, на масата имало пиле и Синтия сипала всичките дреболийки на гостите. Тогава мъжът й скочил от масата и с неистов вик: „Ти знаеш, че ги обичам повече от всичко на света!“ — и избягал от къщата, за да не се върне никога повече! От сватбата им насам това му било шестото бягство от къщи, за да не се върне никога повече. Синтия ме посъветва — продължи Ива, — ако изобщо се омъжа, да си избера някой ексцентрик. Каза, че било толкова забавно… Е, не мисля, че има голяма вероятност да срещна по-голям ексцентрик от вас.

— Смятам, че би било недалновидно да чакате подобен случай.

— Има само едно нещо… — Ива присви замислено очи. — „Госпожа Смит“… Не звучи кой знае как.

— Трябва винаги да гледаме в бъдещето — каза Смит. — Не бива да забравяме, че аз съм едва в началото на една, както уверено мога да заявя, бляскава кариера. „Лейди Смит“ вече е по-добре… „Баронеса Смит“ — още по добре… И — кой знае, може би един ден дори „Херцогиня Смит“…

— Но независимо от всичко — каза Ива — преди малко бяхте чудесен, направо чудесен. Как само се хвърлихте напред…

— Думите ви — отвърна Смит — са музика за моите уши, но няма как да отречем, че успешното начало на операцията бе заложено изцяло от другаря Трипуд. Ако не беше навременният пробив…

— Боже мой! — извика Ива. — Фреди! Съвсем го забравих!

— Много добре — похвали я Смит. — Това да се чува.

— Трябва веднага да го освободим.

— Както кажете. Тъкмо ще може да ни придружи на малката разходка из гората, която се канех да ви предложа. Какво би могло да ни достави по-голямо удоволствие в тази прелестна нощ от другаря Трипуд, който да ромоли край нас? Ей сега се качвам да го доведа.

— Я по-добре недейте — каза Ива.

Златистият покой на съвършено лятно утро се разстилаше над замъка Бландингс и прилежащите територии. От кристалната синева на небето слънцето изливаше живителните си лъчи над всички онези рози, божури, лалета, теменуги, карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми и камбанки, които правеха градините му тъй невероятно красиви. Младежи в летни костюми и девици в копринени рокли беседваха на сянка, весели викове се носеха откъм тенискортовете зад подстриганите храсти, а птици, пчели и пеперуди се носеха по своите дела с обновена енергия и хъс. Накратко, случайният наблюдател, при условие, че е пристрастен към изтърканите фрази, би казал, че щастие цари над този кът.

Но щастието дори в най-чудесните утрини рядко е всеобхватно. Младежите и девойките бяха щастливи, играчите на тенис бяха щастливи, птиците, пчелите и пеперудите бяха щастливи. Ива, крачеща в приятен размисъл по терасата, беше щастлива. Фреди, разплул се в пушалнята и потриващ ръце над информацията, получена в малките часове от Смит, че хилядата му лири са в кърпа вързани, бе щастлив. Господин Кийбъл, седнал да напише на дъщеря си Филис, че вече може да удря пазарлъка за фермата в Линкълншир, беше щастлив. Дори главният градинар Макалистър бе дотолкова щастлив, колкото е по силите на един шотландец. Ала лорд Емсуърт, провиснал от прозореца на библиотеката, пребиваваше в нервно раздразнение, което бе повече в тон със снежните фъртуни, отколкото с първия слънчев юли, паднал се на Англия от десет години насам.