П. Удхаус - Куково лято в Бландингс

Няколко секунди след нейното излизане цареше тишина, която лорд Емсуърт намери за смущаваща. Той се обърна наново към прозореца и обхвана с един изпълнен с копнеж взор своите рози, божури, лалета, теменуги, карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми и камбанки. И тогава внезапно го осени мисълта, че след като лейди Констанс вече я няма, не съществува никаква причина да стои сврян в тази душна библиотека в най-чудесното утро, изпращано някога да възрадва човешките сърца. Той потръпна в екстаз от темето на плешивата глава до подметките на просторните си обувки и като отскочи ликуващо от прозореца, пое с припрени крачки към вратата.

— Лорд Емсуърт!

Негова светлост спря. Той притежаваше едносигнален разсъдък, способен да побере само една мисъл наведнъж — и то трудно, поради което съвсем бе забравил, че Бакстър е все още в стаята. Той изгледа кисело бившия си секретар.

— Да? Какво има?

— Бих искал да поговоря с вас за минута.

— Очаква ме изключително важно съвещание с Макалистър…

— Няма да ви отнема много време. Лорд Емсуърт, аз вече не работя за вас, но преди да тръгна, считам за свой дълг да ви кажа…

— Не, не, драги, не се тревожете. Напълно ви разбирам. Напълно, напълно. Констанс цяла сутрин ме занимава с това. Знам какво ви безпокои — оня въпрос със саксиите. Не е нужно да се извинявате. Всичко е наред. Признавам, че на момента се постреснах, но вие без съмнение сте имали своите основателни причини. Нека да забравим цялата случка.

Бакстър потърка о килима нетърпелива пета.

— Нямах никакво намерение да засягам проблема, който споменахте — каза той. — Просто исках да…

— Да, да, разбира се. — Игрив ветрец, натежал от летни аромати, полъхна през прозореца. Лорд Емсуърт го вдиша и изпръхтя възбудено. — Разбира се, разбира се. Някой друг път, а? Да, да, това би било прекрасно. Прекрасно, прекрасно, пре…

От устните на Незаменимия Бакстър се разнесе звук, наподобяващ тих, сподавен вой. Неговите свойства бяха тъй впечатляващи, че лорд Емсуърт спря с ръка върху дръжката на вратата и сепнато се обърна.

— Много добре — отсече Бакстър. — Не бих желал да ви задържам повече. След като не се интересувате от факта, че замъкът Бландингс подслонява един престъпник…

Не беше лесно да се отвлече графът на Емсуърт от предстояща разправа с Макалистър, но тези думи успяха да го сторят.

— Подслонява престъпник?

— Да. — Бакстър погледна часовника си. — Вече трябва да вървя, ако не искам да си изпусна влака — рече сухо той. — Исках само да ви кажа, че онзи, който се нарича Ролстън Мактод, не е никакъв Ролстън Мактод.

— Не е Ролстън Мактод? — повтори озадачено Негова светлост. — Но той сам ми каза, че е — изтъкна сполучливо, внезапно открил слабото място в това твърдение. — Да, да, спомням си съвсем ясно как спомена, че се казва Мактод.

— Той е измамник. И съм сигурен, че ако разследвате случая, ще се окаже, че тъкмо той и неговите съучастници са откраднали огърлицата на лейди Констанс.

— Но вижте, драги…

Незаменимия закрачи енергично към вратата.

— Не е задължително да вярвате на думите ми — рече той. — Те могат лесно да се проверят. Накарайте този тъй наречен Мактод да напише името си на лист хартия и го сравнете с подписа на писмото, с което истинският Мактод прие поканата на лейди Констанс да гостува в замъка. Ще го намерите в папката с кореспонденция в горното чекмедже на онова бюро.

Лорд Емсуърт намести очилата си и се вторачи в бюрото тъй, сякаш очакваше оттам да изскочи заек.

— Оставям на вас да предприемете каквито стъпки сметнете за необходими — допълни Бакстър. — Сега, когато вече не работя за вас, проблемът ни най-малко не ме засяга. Но реших, че все пак няма да е зле да се запознаете с фактите.

— О, да! — отвърна Негова светлост, все още с оцъклен взор. — Да! Ами да, да, как иначе, разбира се…

— Довиждане.

— Ама, Бакстър…

Лорд Емсуърт изприпка към коридора, но Незаменимия бе взел добър старт и вече се скриваше надолу по стълбите към фоайето.

— Чакайте, драги… — изблея жаловито Негова светлост през парапета.

Откъм алеята отвън долетя звукът на автомобил, който дава газ и се отдалечава — звук, който трудно може да се надмине по окончателна безвъзвратност. Тежките двери на замъка хлопнаха с лек, но многозначителен трясък — тъй както хлопват двери, затваряни от неполучил бакшиш иконом. Лорд Емсуърт се върна в библиотеката, за да се изправи пред проблема сам и без секретар.