П. Удхаус - Иконом за един ден

Съпругът й беше принуден да признае, че задачата му наистина е много лесна — коремът на лорд Уфнам беше толкова голям, че представляваше идеална мишена. Ала все още не беше изчерпал възраженията си.

— Какво трябва да кажа? — поинтересува се.

— „Горе ръцете!“, ето какво.

— Не мога.

— Защо?

— Много е банално.

— Тогава само насочи оръжието към него, той ще разбере намека.

— Добре, скъпа — печално промърмори Соупи, който още не можеше да се примири със съдбата си. — Ще изпълня указанията ти, но бих предпочел да ме накараш да му продам акции от някоя компания за петролодобив. Обаче искам да знам какво ще прави Чимп, докато аз върша черната работа.

— Той ще задържи старците във всекидневната, така ще избегнем опасността някой да влезе в кабинета.

Изглежда, Чимп Туист беше по куражлия от господин Молой, защото не се захвана да оспорва плана на Доли, а мигом скочи на крака и протегна ръка:

— Съгласен съм, дай ми пистолет.

— Нямам друг. Да не мислиш, че притежавам оръжеен склад!

— Ама как ще ги задържа, ако не съм въоръжен?

— Дръж ръката си в джоба на сакото си, все едно стискаш пистолет. Защо правиш такива физиономии?

Господин Туист правеше такива физиономии, защото планът, очертан от нея, му се струваше несигурен.

— Това искаш от мен, тъй ли?

— Да. Имаш ли някакви възражения?

— Идеята ти е смахната.

— Глупости! Нима се страхуваш от шепа безобидни старци?

— Забравяш, че и онази Корк ще бъде там.

— Само не ми казвай, че те е шубе от една жена.

— Признавам, че изпитвам ужас от нея — заяви Чимп, който бе прекарал само няколко минути в обществото на смелата ловджийка, но тя набързо му беше взела страха. — Да се разберем отсега — щом искаш да се изправя с голи ръце срещу тази жена, от която треперят дори човекоядците, искам по-голям дял от печалбата. Точно така, госпожо — продължи той, без да обръща внимание на ужасения вик на Доли и на болезнения стон, който се изтръгна от гърдите на съпруга й, — подялбата наполовина няма да я бъде. Или ми даваш пистолет, или получавам седемдесет и пет процента от сумата.

Ако госпожа Молой беше нерешителна и слаба жена, щеше да се огъне пред внезапната криза, която заплашваше в последния момент да провали плановете й. Ала тя не беше от хората, които лесно се предават. Замисли се и в стаята настъпи продължителна тишина, нарушавана само от тихите стонове на господин Молой. След минути Доли намери разрешение на проблема.

— Ето какво ще направим — заяви и направи знак на Соупи да млъкне и да не опява на стария си приятел Чимп, задето постъпва толкова подло. — Преди да отидеш във всекидневната, ще заключа госпожата в избата. Надявам се да нямаш повече възражения.

— Как ще го направиш?

— Ще взема ключа от стаичката на лорд Кейкбред.

— По-интересно е как ще накараш госпожата да влезе в избата.

— Ще я излъжа, че икономът се е заключил вътре и вдига врява до Бога. Тя веднага ще хукне да разбере какво става — обясни Доли и се обърна към съпруга си, сякаш безмълвно го подканваше да й ръкопляска, което той стори на драго сърце. Дори Чимп Туист неохотно призна, че плана й си го бива. Като разбра, че няма да се изправи лице срещу лице със страховитата изтребвачка на леопарди, настроението му видимо се подобри.

— Надявам се, че сега всичко ви е ясно — продължи Доли. — Соупи ще държи под око стария Кейкбред ти, драги ми Чимп, ще имаш грижа за откачалките. Аз ще подмамя госпожата в избата и ще я заключа, сетне ще изкарам колата от гаража и ще ви чакам на алеята. Имате ли да кажете още нещо?

Господин Молой възхитено възкликна:

— Миличка, заслужаваш да бъдеш генерал в армията на Съединените щати.

Чимп Туист избърбори:

— Един момент, само един момент!

Съдружниците му стреснато го изгледаха, защото доловиха в тона му зловещата нотка, прозвучала и последния път, когато бе произнесъл същата реплика. Осъзнаха, че той ще изтърси нещо, което ще наруши хармонията на взаимното им сътрудничество.

— Казвай — промърмори господин Молой.

— Сега пък какво искаш? — тросна се Доли.

— Искам да знам какво ще се случи после. Според твоя сценарий Соупи ще вземе диамантите, ти ще чакаш отвън с колата, аз пък ще бъда във всекидневната заедно с откачалките. Как ще разбера, че плячката вече е в ръцете ни? Не ми се ще да се случи така, че да потеглите без мен, а като изминете стотина километра, да се спогледате и да кажете: „Ха, къде е Чимп? Как можахме да го забравим?“.