П. Удхаус - Иконом за един ден

— Ндаа, труден въпрос. Какво се случи, когато преди малко хукна след нея?

— Открих я във всекидневната и се опитах да поведа разговор, но тя се престори, че не ме забелязва и продължи да свири на пианото.

— Не думай! Иди ги разбери тези момичета — понякога са много странни.

— Вярно е.

— Познавах едно момиче…

Джеф вдигна ръка:

— Не сега, ако обичате.

— Моля?

— Да отложим спомените за по-късно, съгласен ли сте?

— Исках само да кажа…

— Зная, но моля ви, спестете ми подробностите.

— Когато онази моя позната побеснееше, свиреше на тромбон — изтърси лордът и потъна в мълчание.

Джеф вече знаеше, че щом наставникът му се умълчи, значи размишлява. Реши да стимулира мисловния му процес, извади табакерата си и му предложи цигара. Лорд Уфнам поклати глава:

— Благодаря, но вече не пуша. Отдавна отказах тютюна.

— Защо, да не сте открили, че пречи на растежа ви?

— Нищо подобно. Една вечер приятел, гостуващ в Шипли Хол, ми отправи предизвикателство, като заяви, че нямам воля да се откажа от пушенето. Тъкмо се бяхме разположили удобно в кабинета ми, но аз угасих лулата, която с наслада пушех, прибрах я в шкафа заедно с кутията първокачествен тютюн, която току-що бях наченал, и превъртях ключа. Оттогава не съм запалил нито лула, нито цигара.

— Това показва, че имате силна воля.

— Вярно е.

— Навярно приятелят ви се е почувствал много глупаво.

— Тъй беше, момчето ми — съгласи се лордът. — Дааа, тъй си беше…

Изглеждаше така, сякаш отново ще изпадне в транс, но в мига, когато очите му започнаха да се замъгляват, той стреснато подскочи и извика:

— Да му се не види! Джеф!

— Тук съм, милорд.

— Чуй какво ще ти кажа! — възкликна възрастният господин. Приличаше на пророчица, която всеки миг ще съобщи някакво разтърсващо предсказание — очевидно нещо бе задвижило на бързи обороти сивото му вещество. — Стигнахме до края на дългия път, момчето ми!

— Не разбирам…

— Веднага ще ти обясня. Като заговорих за тютюн, си спомних, че скрих диамантите на дъното на кутията с тютюна.

— Не може да бъде!

— Вярно е. Няма начин да греша. Всичко изплува пред очите ми, сякаш се е случило вчера.

Джеф скочи на крака. Когато човек чуе радостна новина, не го сдържа на едно място.

— Сигурен ли сте? — попита възбудено.

— Абсолютно! Пъхнах пакетчето с диамантите под проклетия тютюн!

— Браво на вас, че се сетихте.

— Никога не съм се съмнявал, че рано или късно ще си спомня къде съм скрил скъпоценностите!

— След вечеря ще отидем да ги вземем.

— Трябва да бъдем нащрек. Онази Корк все влиза и излиза от кабинета.

— Разбрах, че тази вечер свиква обитателите на Шипли Хол във всекидневната, където ще изнесе лекция за нравите на угубийците.

— Да, зная.

— Теренът ще бъде чист.

— Надявам се.

— И дете ще може да вземе кутията с диамантите.

— Точно така — и десетгодишен малчуган би се справил.

— Дори шестгодишен.

— Четиригодишен! — гръмогласно възкликна лордът, заразен от ентусиазма на младия си приятел. — Фасулска работа, която може да свърши и невръстно дете, стига да е проходило и да може да отключи вратата.

— Имате ли ключ от кабинета?

— Разбира се.

Джеф изпита усещането, че светът около него става все по-красив и светъл.

— В цялата история има още нещо обнадеждаващо — промърмори. — Като вземем диамантите, Ан толкова ще се зарадва, че ще престане да се държи като монах, който е дал обет за мълчание и като професионална спринтьорка.

— Мислиш, че ядът ще й мине, така ли?

— Точно така. Смятам, че веднъж завинаги ще миряса.

— Имаш право, Джеф. Няма начин да не миряса. Три пъти „ура“ за нашето откритие.

На врата се почука и в стаичката влезе Доли Молой.

— Здравей, младежо — подхвърли небрежно, после с усмивка се обърна към лорда: — Здравей, татенце. Останала ли ти е глътчица портвайн за една прежадняла дама?

— Разбира се, разбира се, разбира се — засия той. — Седни, скъпа госпожо, и дай почивка на краката си… — Изкиска се и обясни на Джеф: — И този израз съм го научил от нея. — Забеляза, че младежът е станал, и добави: — Отиваш ли си?

— Да — отвърна Джеф и многозначително изгледа настойника си, сякаш го предупреждаваше: „Внимавай, не се издавай!“.

Лордът му отговори с поглед, който казваше: „Гроб съм!“.

Соупи Молой неохотно отказа на съпругата си да я придружи до стаичката на лорд Кейкбред, за да се подкрепят с глътка портвайн преди вечеря. Изобщо не беше въздържател, но знаеше, че алкохолът води до напълняване, а той се гордееше с фигурата си. След като остана сам в стаята, побърза да се настани на креслото, вдигна крака на перваза на прозореца и запали ароматна пура.