П. Удхаус - Иконом за един ден

— Ти глух ли си? Нали току-що казах точно това!

— Чух какво каза. Навярно… — продължи Чимп и със замах засука мустачките си — навярно ще ни съобщиш, че торбичката е в спалнята на лорд Кейкбред и че тъкмо аз трябва да я взема.

Ироничното му подмятане, което отваряше старите рани, разочарова Соупи. Той беше от хората, които предпочитат завинаги да погребат миналото.

— Хубава работа, Чимпи — запротестира с вид на оскърбен херцог. — Така ли се разговаря със стари приятели?

— Само се интересувах каква роля е определила за мен този път любезната мадам Молой.

Обвинението му дълбоко оскърби принципната Доли. Тя затвори пудриерата и злобно изгледа дребния човек:

— Някой ден ще ти дам да се разбереш, Чимп Туист! Така ще те подредя, че цял живот ще ти държи влага!

— Успокой се, миличка — запротестира миролюбивият й съпруг.

— Няма да търпя да ми хитрее, след като трябва на колене да ми благодари!

Упрекът й не попадна на благодатна почва — господин Туист не се изчерви от срам заради черната си неблагодарност, а промърмори:

— Не вярвам, че старецът ти е казал къде са диамантите…

Думите му бяха като отровни стрели, които засегнаха женското самочувствие на Доли. Очите й заблестяха като разпалени въглени и тя възкликна:

— Разбира се, че ми каза! Поне научих най-важното…

Чимп Туист се изсмя и подигравателно повтори последните й две думи. Съмнение загриза душата на Соупи, който по принцип безрезервно вярваше на нежната си половинка.

— Какво означава „Поне научих най-важното“, миличка? — попита нетърпеливо.

— Разбира се, старият перко не ми съобщи точно къде е скрил камъните — може да е изкукуригал, но е страхотен хитрец. Набързо ще ви разкажа какво се случи. Отивам аз в стаичката му и го заварвам да си лафи с русолявия младок, който на минутата се изнизва като връв — сигурно още ми има зъб, задето следобеда го целих с каменна ваза. Лорд Кейкбред ми налива портвайн, пийваме по чашка, обаче междувременно забелязвам, че той се хили като малоумен, затуй подхвърлям: „Май сте в много добро настроение. Да не би някой да ви е оставил голямо наследство?“ А лордът отвръща: „Нещо подобно, драга ми госпожо, нещо подобно.“ После добавя, че имал малко спестени парички от дългогодишната си служба като иконом, обаче много време не можел да си спомни къде ги бил скрил, а сега се бил сетил, че са в кабинета на госпожа Корк. Щял да отиде там веднага щом тя започне лекцията си за ония африкански диваци. Е, господа, какво ще кажете? За мен тази информация е предостатъчна.

Соупи вече не изглеждаше угрижен, а целият засия:

— Сигурно е намеквал за диамантите.

— Разбира се, глупчо. Че за какво друго ще намеква?

Чимп Туист обаче още беше скептично настроен.

— Не каза ли точно къде ги е скрил?

— Слушай, мърморко! — извика Доли, чието търпение вече се изчерпваше. — Ако се интересуваш дали лордът ми е предоставил писмени указания, карта на която е отбелязано скривалището, ловни кучета и куфар, за да прибера плячката, отговорът е отрицателен. Но щом диамантите са някъде в кабинета и Кейкбред ще отиде там след започването на лекцията, смятайте работата за опечена. Соупи, ти ще се спотаиш под прозореца и когато старецът извади съкровището от скривалището, ще се втурнеш в кабинета и ще го сплашиш.

Дори главнокомандващ армия не би могъл да формулира толкова кратко и ясно заповедта си, ала господин Молой озадачено сбърчи чело — недоумяваше защо именно той трябва да бъде на топа на устата.

— Аз ли, скъпа? — попита за всеки случай.

— Да. Ние с Чимп ще имаме други задачи.

Лицето на господин Молой помръкна — и той като Лайънел Грийн мразеше да участва в опасни операции.

— Да го сплаша ли, скъпа?

— Да, миличък.

— С какво?

Доли прекоси стаята и от чекмеджето на бюрото извади пистолет.

— Ето, вземи.

Съпругът й се втренчи в смъртоносния предмет — погледът му изразяваше едновременно ужас и удивление. Взираше се в оръжието така, сякаш бе отровна змия, неочаквано изпълзяла на пътя му.

— Не знаех, че имаш пистолет, мъничката ми.

— Разбира се, че имам, захарче, и не се разделям с него нито за миг. Човек никога не знае кога ще му потрябва оръжие. Хайде, сложи го в джоба си.

Соупи неохотно се подчини, като промърмори, че не обича оръжията, на което практичната Доли отвърна, че от него не се иска да проявява топли чувства към тях, а да ги използва.

— Трябва само да допреш дулото до корема на стария перко — добави тя. — Фасулска работа, нали?