П. Удхаус - Човек на живота

— Ъ? — измуча стъписан сър Томас.

— Аз размислих и дойдох до заключението, че ние… С една дума, развалих годежа.

Изпъкнали очи на сър Томас изхвръкнаха още повече от гнездата си. Доматеният тен на лицето му придоби оттенъка на презрял екземпляр от споменатия вид. Изведнъж той се изкиска.

Моли го погледна озадачена. Сър Томас наистина се държеше непредвидимо тази вечер.

— Разбирам — изхриптя той. — Вие си правите шегичка с мен! Значи за това си шушукахте, когато слизах по стълбите. Не ми ги разправяйте на мен такива! Ако ти наистина беше го отрязала, нямаше да се кикотите така заедно. Не е хубаво да правиш така, мила моя. Щях да ти повярвам, ако не ви бях видял.

— Не, не — викна Моли отчаяно. — Вие грешите, много грешите. Когато ни видяхте, ние просто се уговаряхме да си останем добри приятели — това беше всичко. Аз развалих годежа преди това. Аз…

Моли чу, че лордът нададе глух стон, но реши, че това е неговият начин да потвърди казаното. И през ум не й мина, че може да е някакъв вид предупреждение.

— Тази вечер написах бележка на лорд Дрийвър — продължи Моли, — в която му съобщавах, че не бих могла…

Тя прекъсна разтревожена обяснението си. Още в началото на последната реплика забеляза, че сър Томас видимо започна да се издува и сега изглеждаше така сякаш всеки момент ще експлодира и ще се пръсне на хиляди парченца. Тенът на лицето му вече беше в тъмновиолетовата гама. А за ужас на Моли й се стори, че очите му бавно изпълзяват навън като охлюви от черупките си. От гърлото му долитаха странни гъргорещи звуци.

— Така-така… — успяха да се различат сред хъркането упоменатите членоразделни звуци.

Той преглътна и пробва отново силите си в артикулацията.

— Значи това — този път по-успешно изхъхри той, — значи това е било написано в онова писмо, а?

Лорд Дрийвър се усмихна безпомощно.

— А? — събрал сили ревна сър Томас.

Лорд Дрийвър трепна стреснато.

— Ами… да — изшептя той. — Да, да това беше.

Сър Томас го погледна с изпепеляващ поглед. Моли местеше ужасена очи ту към единия, ту към другия.

Последва пауза, през която по всичко личеше, че сър Томас си възвръща контрола над горните етажи. И изглежда осъзна пълната несъвместимост с добрите маниери на една семейна кавга насред стълбището, защото само тръсна глава и тръгна напред.

— Ела с мен — каза той на лорд Дрийвър с леден тон.

Негова светлост го последва овчедушо. Моли ги изгледа как се отдалечават, опитвайки се да схване смисъла на събитията от последните минути. Имаше нещо, което й убягваше. Не беше възможно единствено само прекратяването на годежа да вбеси така сър Томас. Не че беше човек, който се опитва да разбере другите, но все пак не можеше да не види, че лорд Дрийвър няма вина.

В преддверието Сандърс беше застанал до гонга и се готвеше да даде сигнал за начало на купона.

— Не сега! — просъска сър Томас. — Чакай!

Вечерята нарочно беше поръчана по-рано от обикновено заради театралното представление. Необходимостта от абсолютна точност беше неколкократно напомняна на Сандърс. И той, въпреки някои лични неудобства, беше осигурил тази абсолютна точност. Но след думите на сър Томас Сандърс се поклони със смирено достойнство.

Сър Томас влезе в кабинета си.

— Бъди така добър да затвориш вратата — все така ледено заповяда той на Негова светлост.

Спени беше така добър.

Сър Томас загърби камината и застана там в поза, която поколения британци бяха заучавали прилежно от дедите си — с разтворени крака и ръце, вкопчени за края на смокинга. Очите му фиксираха лорд Дрийвър като театрални прожектори.

— Е, сър! — започна той.

Негова светлост сякаш започна да се топи под нажежения поглед на чичо си.

— Фактите, чичо…

— Не ми пука за фактите! Знам ги! Това, което искам, е обяснение.

Той раздалечи още повече крака. Годините се смъкнаха от плещите му и той отново беше старият Томас Блънт от „Магазини Блънт“, разправящ се с провинил се служител.

— Знаеш какво имам предвид — продължи той. — Не говоря за развалянето на годежа. Това, което настоявам да науча е причината, поради която ти пропусна да ме информираш по-рано за съдържанието на писмото.

Негова светлост започна да се оправдава с липсата на възможност и подходящо време да му съобщи новината. Няколко пъти се опитвал… ъ… ама някакси… все не успявал.

— Нямал си възможност? — кресна сър Томас. — Наистина ли! А защо тогава поиска онези пари?

— Ами… ъ-ъ… трябват ми за нещо.