П. Удхаус - Бил Завоевателя

Бележките като цяло бяха благоприятни. Една дама с каскет и кавалерийски мустак заяви, че ги харесвала по-закръгленки, но иначе Флик получи добри отзиви. Отрицателната критика остана за „бащата“. Тъй като знаеше, че Флик няма такъв, Бил прие въпросния джентълмен за вуйчо й Синклер, на когото несъмнено се бе паднала честта да предаде булката. Не бе оставил особено добро впечатление. Един мъж с пуловер и оръфано бомбе се произнесе твърде язвително за ръбовете на панталона на господин Хамънд.

— Къде е младоженецът? — попита дамата, незадоволена от фигурата на Флик. — Май закъснява.

— Разбира се, че закъснява — обади се един, дето разбираше от тия неща. — Съвсем естествено е да я остави да пристигне първа — обясни той, явно припомнил си маниера на боксьорите.

— Бледичка ми се видя — плахо се обади един гласец. Изглеждаше сравнително бос в нещата и явно не съзнаваше напълно слабите си позиции сред експертите наоколо.

— Винаги са бледи — отвърна хладно разбирачът. — И ти щеше да си блед на нейно място. Видях снимка на младоженеца в „Дейли рекърд“ тая сутрин. Голям катил.

— Ами?

— Ами я! — разбирачът не беше от великодушните хора, които ще вземат предвид изкривяванията на образа, получени при отпечатването му в евтин вестник. Но пък и истина си бе, че Родерик в днешния брой на „Рекърд“ изглеждаше като престъпник. — Много противен, с белег на лицето. Аз мисля, че ще я бие!

Бил не издържа. Имаше три възможности — да се махне, да разбие муцуната на разбирача или да влезе в църквата и да седне. И понеже последната беше най-лошата и щеше да изостри страданията му до непоносимост, избра нея. Пресече площада, влезе в една тютюнопродавница, купи си унция тютюн и съгласно условията на сделката остави Боб зад тезгяха. Навън изхвърли тютюна, после прекрачи смело прага на църквата и се сви на най-близката пейка.

Вътре беше мрачно и студено и напук на волята му започна да го завладява спокойствие, когато един глас дъхна в ухото му:

— Билет, сър?

Беше някакъв зачервен младеж, потен и притеснен. Погледът, който получи от Бил, беше така жесток и изпълнен с омраза, злоба и най-общо неблагоразположение, че изведнъж се изпоти. После отстъпи назад, премига умно и реши да оттегли въпроса си. Идеята човек в сив костюм и без билет да присъства на светска сватба обиждаше най-съкровените му чувства, но дори сградата, в която се намираха, да беше от по-профанно естество, Бил все така имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се спори, все едно за какво. Сивите костюми винаги правят едрите мъже да изглеждат по-едри, а костюмът на Бил беше особено сив.

Бил остана на мястото си. След един-два стреснати погледа към облеклото му паството реши да го приеме за някой от безчислените чешити на големия град и оттегли вниманието си. Той се отдаде на скръбта.

Атмосферата внезапно се раздвижи. Мина доста време, преди погълнатият от мислите си Бил да усети, че нещо става. Хората си шепнеха, скупчили глави, шаваха неспокойно на местата си. Имаше нещо.

Някакъв господин с важен вид и значка на ревера излезе на пътеката и спря до издокарана дама от предния ред. Каза нещо на ухото й. Жената подскочи десет сантиметра.

— Отменена!

Мъжът със значката кимна безмълвно. Последва ново шепнене.

— Значи няма смисъл да чакаме…

— Никакъв смисъл — потвърди мъжът със значката.

И други, изглежда, бяха получили същата информация, защото църквата бързо се опразваше. Бил се присъедини към потока и след малко се намери на площада, където разочарованите и объркани зяпачи недоумяваха от неочакваната развръзка. Много сватби бяха виждали в живота си, но никога сватба, на която никой не се венчава.

Бил отиде да вземе Боб от услужливия продавач на тютюн и се върна при църквата. Минаваше под навеса, когато една ръка докосна рамото му, и когато се обърна, видя Джъдсън. Изглеждаше ужасяващо сериозен. Лицето му беше пепеляво, клепачите — натежали. Изведнъж Бил се сети, че всъщност не бе виждал наследника на Коукърови от осем часа предния ден, когато вечеряха заедно. Човек в неговото положение, разбира се, не можеше да мисли за всичко. Сега си спомни, че приятелят му се бе измъкнал малко след вечеря за — както се изрази — кратка разходка. Очевидно тя бе продължила цяла нощ.

— Сватбата отменена ли е? — попита Джъдсън.

— Явно е станала някаква засечка — отвърна Бил.

Джъдсън се усмихна. Тази усмивка като че ли го затрудняваше и дори му причиняваше болка, но в нея се четеше триумф.