Роберт Говард: Конан Завоевателя

Две години след събитията при Алената крепост Аквилония процъфтява под умелото и твърдо управление на Конан. Буйният, неуморен авантюрист от предишните години по силата на обстоятелствата е станал способен и мъдър държавник. Но в съседна Немидия се подготвя заговор за сваляне на краля на Аквилония с помощта на най-лошата магия от стари времена. Конан е на четиридесет и шест години. С изключение на безбройните белези по силното му тяло и малко по-предпазливото отношение към виното, жените и кръвопролитията, отколкото през годините на бурната му младост, възрастта не му личи. Макар че има харем, пълен със съблазнителни красавици, той никога не е имал законна съпруга — кралица и поради това няма законен син, наследник на трона. Неговите врагове решават да се възползват от този факт.

Пламъкът на дългите свещи примигваше, черни сенки трептяха по стените и кадифените завеси. В стаята не подухваше никакъв ветрец. Четирима мъже стояха изправени около една абаносова маса, върху която лежеше блестящ като полиран нефрит зелен саркофаг. Във високо вдигнатата дясна ръка на всеки гореше странна черна свещ и хвърляше зловеща зеленикава светлина. Беше нощ. Вятърът стенеше зловещо между черните дървета навън.

Сред напрегнатата гробна тишина и играещите по стените сенки четири чифта очи внимателно и тревожно се взираха в тайнствените йероглифи върху дългия саркофаг, които дишаха, сякаш черпеха живот и движение от трепкащата светлина. Мъжът до краката на саркофага се наведе и записа във въздуха със свещта си като с молив някакви тайнствени знаци. После остави свещта върху един черен златен светилник, промърмори някакво неразбираемо заклинание, пъхна широката си бяла ръка в хермелиновата си мантия и извади светеща като жив огън топка.

Другите трима шумно поеха дъх. Мургавият едър мъж откъм главата на саркофага прошепна: „Сърцето на Ариман!“ Първият бързо вдигна ръка за тишина. Някъде тъжно зави куче, отвъд затворената и залостена врата се чуха прокрадващи се стъпки. Но никой не отмести поглед от сандъка с мумията, над който човекът с хермелиновата мантия сега държеше голям, светещ като огън скъпоценен камък и произнасяше отдавна забравено заклинание — забравено още по времето на потъването на Атлантида.

Блясъкът на скъпоценния камък ги заслепи, не бяха сигурни какво виждат. Гравираният капак на саркофага изскочи с трясък, като натиснат отвътре с непреодолима сила. Четиримата мъже нетърпеливо се наведоха над него и я видяха: свита, съсухрена, спечена, с изсъхнали кафяви крайници мумия. Приличаше на мъртво дърво.

— Не струва! — промърмори застаналият отдясно нисък смугъл човек и на лицето му се появи язвителна усмивка. — При най-малкото докосване ще се разпадне. Ние сме глупаци…

— Шшшт! — прекъсна го едрият човек със скъпоценния камък в ръка. Капчици пот блестяха на широкото му бяло чело, очите му се бяха разширили. Той се наведе и внимателно, без да докосва мумията, постави върху гърдите й ярко светещия скъпоценен камък. После отстъпи, напрегнато впери очи в нея, устните му беззвучно се движеха в някакво заклинание…

… Топката от жив огън сякаш затрептя в мъртвите съсухрени гърди. Събраните около саркофага мъже дишаха тежко през стиснати зъби. Пред очите им се извърши невиждано чудо. Изсъхналото тяло се разшири и удължи. Бинтовете се разпаднаха в кафява пепел. Съсухрените крайници се изпълниха с плът и се изправиха. Землистият цвят започна да изсветлява.

— Всемогъщи Митра! — прошепна високият жълтокос мъж отляво. — Той не бил стигиец. Поне това излезе вярно.

Един треперещ пръст даде отново знак за тишина. Кучето навън престана да вие. Мумията изстена, сякаш сънуваше кошмар. А после и този звук замря и настъпи тишина, в която жълтокосият ясно чу тежката врата да скърца, сякаш някой отвън силно я натиска. Той се обърна, стиснал дръжката на сабята си, но мъжът с хермелиновата мантия прошепна.

— Стой! Не сечи веригата! Ако ти е мил животът, не се приближавай до вратата!

Жълтокосият вдигна рамене, спря и се втренчи в мумията. Мъжът в нефритения саркофаг беше жив: висок, силен, гол, с бяла кожа и черна коса и брада. Лежеше неподвижен с широко отворени очи и празен като на новородено поглед. Големият скъпоценен камък на гърдите му светеше и искреше.

Мъжът с хермелиновата наметка залитна от безпределно напрежение.