Роберт Говард - Конан Завоевателя

— И все пак в Немидия умряха само петстотин души — възрази Палатидий.

— Онзи, който я е извикал, е знаел и как да я спре — отговори Конан. — От което следва, че в тази епидемия има нещо подготвено и сатанинско. Някой я е извикал и когато работата е била свършена, я е прогонил… когато Тараск е бил сложен на трона и приветстван като освободител на хората от гнева на боговете. Кром ми е свидетел, във всичко това аз чувствам подъл, таен ход. Какво знаеш ти за онзи чужденец, който според хората давал съвети на Тараск?

— Той ходи забулен — отговори Палатидий. — Говори се, че е чужденец. Дошъл от Стигия.

— Чужденец от Стигия! — повтори Конан и се намръщи. По-скоро чужденец от преизподнята!… Какво е това, което се чува?

— Тръбите на немидийците! — отвърна Палатидий. — Чуйте как нашите им отговарят! Вече се разсъмва и военачалниците подреждат войниците за атака. Дано Митра бъде милостив към тях, защото мнозина няма да видят изгрева на слънцето зад канарите.

— Изпрати ми щитоносеца! — заповяда Конан, скочи пъргаво и свали кадифените си спални дрехи, забравил лошите си предчувствия, преди предстоящия бой. — Иди при военачалниците и виж дали са готови. Обличам доспехите и идвам.

Много от постъпките на Конан бяха необясними за хората от царството и една от тях беше настояването му да спи сам. Палатидий бързо излезе от шатрата, подрънквайки с доспехите, които беше облякъл в полунощ, след като беше поспал няколко часа, и хвърли бърз поглед към лагера. В него цареше оживена дейност. Звънтяха ризници, хората се движеха като тъмни силуети в полумрака покрай дългите редици на шатрите. Звездите светлееха на западното небе, на хоризонта на изток се появяваха първите слънчеви лъчи и осветяваха немидийското знаме с дракона.

Генералът се отправи към разположената наблизо палатка на кралските щитоносци. Те бяха изскочили, разбудени от тръбите. Палатидий им извика да побързат и замръзна от ужас като чу в шатрата на краля мощен свиреп вик и силен удар на меч, последван от шум на падащо тяло. После прозвуча тих смях, от който кръвта във вените му се смрази.

Още преди викът да заглъхне, Палатидий беше в шатрата. Видя силното тяло на Конан проснато на килима и извика. Тежкият меч на краля лежеше до ръката му, разсеченият кол на шатрата показваше къде е попаднал ударът. Палатидий измъкна сабята си, огледа шатрата, но не откри нищо.

— Ваше величество! — Палатидий се хвърли на колене до падналия великан.

Очите на Конан бяха отворени. Бяха бистри. Той го погледна и го позна. Устните му се свиха, но не издадоха никакъв звук. Конан не можеше да се помръдне.

Навън прозвучаха викове. Палатидий бързо стана и излезе. Кралските щитоносци и един от рицарите, които пазеха шатрата, стояха отвън.

— Чухме шум — обясни рицарят. — Всичко наред ли е с краля?

Палатидий го погледна изпитателно.

— Някой влиза ли в шатрата тази нощ?

— Никой, освен вас, господарю — отговори рицарят. Палатидий не се съмняваше в неговата честност.

— Кралят се е спънал и е изпуснал меча си — каза Палатидий. — Върни се на поста си.

Щом рицарят се отдалечи, военноначалникът скришом направи знак на петимата кралски щитоносци и те го последваха вътре. Палатидий затвори плътно шатрата. Щитоносците видяха краля проснат на килима и пребледняха, но Палатидий им даде знак да сдържат възклицанията си.

Конан отвори уста. Вените на слепоочията и жилите на врата му се издуха от напъване. Той повдигна глава от земята. Най-после се чу полуразбираемо фъфлене.

— Нещото… нещото в ъгъла!

Палатидий вдигна глава и го погледна ужасен. Виждаше пребледнелите лица на щитоносците, кадифените сенки в ъглите на шатрата. И нищо друго!

— Тук няма нищо, ваше величество — каза той.

— Беше там, в ъгъла — промърмори кралят и се помъчи да стане. — Един мъж… във всеки случай приличаше на мъж… увит в парцали като омотана в бинтове мумия, с покрито с плесен наметало и качулка. Виждаха се само очите му. Клечеше там, в сенките. Мислех, че е сянка, докато не видях очите му. Бяха като черни скъпоценни камъни. Хвърлих се към него, замахнах с меча, но не улучих… само Кром знае как… и вместо него разсякох кола. Изгубих равновесие, а той ме хвана за китката. Пръстите му пареха като нажежено желязо. Цялата ми сила ме напусна, подът се надигна и ме удари като тояга. После всичко свърши, аз бях на пода и… проклет да е!… не мога да се помръдна! Парализиран съм!

Палатидий вдигна ръката на великана и по тялото му като че ли полазиха мравки. Каква е била тази сила, която е могла да остави такива дълбоки отпечатъци върху тази дебела китка! Той си спомни ниския смях, който беше чул, когато се втурна в шатрата, и по тялото му изби студена пот. Това не бе смехът на Конан.