Роберт Говард - Конан Завоевателя

— Този човек не е хипербореец 2 2 Хиперборейци (от гръцки — „живеещи отвъд Борей“ или „отвъд планините“) — митичен народ, който живеел във вечно щастие в крайния север и почитал Аполон в един от ранните му образи — б.пр. ! — възкликна Ксалтътън.

— Не е. Кимериец е. Едно от онези диви туземни племена, които живеят сред мрачните хълмове на север.

— Някога се бих с неговите предци — промърмори Ксалтътън. — Дори кралете на Ахерон не можеха да ги победят.

— Те и сега всяват ужас сред народите на юг — отговори Ораст. — Той е истински син на свирепата си раса и е доказал, че е непобедим.

Ксалтътън не отговори. Седеше и гледаше живия] огън, който трептеше в ръката му. Навън кучето зави отново — протяжно и зловещо.

Годината на дракона започна с война, епидемия и вълнения. Черната чума шестваше из улиците на Белвер и поразяваше търговците зад сергиите, крепостните в колибите, рицарите в замъците. Лечителите бяха безсилни. Хората казваха, че това е наказание от боговете за тяхната греховна гордост и сладострастие. Болестта беше бърза и смъртоносна като усойница. Тялото на жертвата потъмняваше, заболелият падаше на улицата и преди още смъртта да е взела душата, ноздрите на умиращия се изпълваха с вонята на гниеща плът. Горещият, бурен южен вятър духаше непрестанно, посевите в полята изсъхваха, добитъкът умираше по пасищата.

Хората призоваваха Митра за помощ, роптаеха срещу краля. Из царството се разнесе слух, че кралят, затворен в затъмнените покои на двореца, се е отдал на порочни навици и поквара. После смъртта се промъкна и в двореца и разнесе чудовищното зловоние на чумата. За една нощ умряха кралят и тримата му сина. Тъпаните, отмерващи ударите на погребалния химн, заглушиха тъжните зловещи звънци от каруците, с които събираха разлагащите се по улиците трупове.

Тази нощ точно преди зори горещият вятър, който не беше спирал от седмици, престана да шумоли в запердените с коприна прозорци на двореца. От север с рев нахлу буря, понесе се между кулите и донесе оглушителни гръмотевици, ослепителни светкавици и пороен дъжд. Утринта настъпи свежа, чиста и зелена, и ясна. Спечената земя се покри с трева, стеблата на посевите по жадните ниви се изправиха. Чумата си беше отишла. Зловонията изчезнаха, издухани от силния вятър.

Хората казваха, че боговете са се умилостивили, защото злият крал и неговото потомство били умрели, и когато започна коронясването на по-малкия му брат, Тараск, народът приветства новия монарх, към когото боговете бяха оказали благоволението си, с възторжени викове. Чак кулите се разтърсиха.

Вълните на ентусиазъм и радост, заливащи страните в такива случаи, често са предвестник за войни, така че никой не се изненада, когато бе разгласено, че крал Тараск обявява примирието, сключено със западните съседи, за невалидно и събира войнството си за нападение срещу Аквилония. Неговото основание беше ясно. Цялата страна бе обзета от героичен порив. Тараск се присъедини към каузата на Валерий, „законния наследник на трона“, и обяви, че не е враг, а приятел на Аквилония, тръгнал да освободи народа й от тиранията на един узурпатор и чужденец.

Дори в някои среди да имаше цинични усмивки и слухове, отнасящи се до „добрия“ приятел на краля, Амалрик, към когото, изглежда, течеше огромното му лично богатство, вместо към изчерпаната кралска хазна в общата вълна на възбуда и ентусиазъм от популярността на Тараск, те бяха оставени без внимание. Някои проницателни личности подозираха, че истинският владетел е Амалрик, но внимаваха да не изразят гласно такава еретична мисъл. И войната беше подкрепена с ентусиазъм.

Тараск и неговите съюзници се отправиха на запад начело на петдесет хиляди души: рицари в блестящи брони, развели дългите си знаменца, копиеносци със стоманени шлемове и железни доспехи, войници с арбалети и кожени куртки. Те пресякоха границата, завладяха граничния замък, изгориха три планински села, а после в долината Валкия, на десет километра от граничната линия, срещнаха войските на Конан, краля на Аквилония — четиридесет и пет хиляди рицари, стрелци и въоръжени мъже, цветът на аквилонската сила и рицарство. Само рицарите от Пойтейн под предводителството на Просперо още не бяха пристигнали, защото те трябваше да изминат дълъг път от най-южния край на царството. Тараск нападна без предупреждение. Нападението му последва непосредствено след прокламацията без официално обявяване на война.