Роберт Говард - Конан Завоевателя

— Велика Ищар! — възкликна той. — Това е Ксалтътън!… Жив! Валерий! Тараск! Амалрик! Виждате ли? Виждате ли? Вие се съмнявахте в моето изкуство… но аз успях! Тази нощ стегнахме до отворените врати на ада и духовете на тъмнината се събраха около нас… да, те го преследваха чак до вратата… но ние върнахме към живот великия магьосник.

— И обрекохме душите си на вечни мъки — промърмори дребният смугъл мъж — Тараск.

Жълтокосият — Валерий — дрезгаво се изсмя.

— Какво по-големи мъки от самия живот? Всички сме прокълнати още от рождение. Освен това кой не би разменил жалката си душа за царски трон?

— В погледа му няма никаква интелигентност, Ораст — каза едрият мъж.

— Той е мъртъв много отдавна — отвърна Ораст. Сега е като току-що пробудил се човек. Умът му е празен след дългия сън… не, той не беше заспал, той беше мъртъв . Ние върнахме духа му от царството на мъртвите и бездните на нощта и на забравата. Аз ще говоря с него.

Той се наведе над саркофага, вторачи поглед в широките тъмни очи на мъжа и бавно каза:

— Събуди се, Ксалтътън!

Устните на мъжа механично се раздвижиха.

— Ксалтътън! — още по-настойчиво прошепна Ораст. — Ти си Ксалтътън! Ти си Ксалтътън от Питон в Ахерон 1 1 Според вярванията на старите гърци и римляни една от реките в подземното царство, през която Харон прекарал душите на мъртвите; прен. Адът (мит.) — б.пр. .

Слаба светлина трепна в тъмните очи.

— Аз бях Ксалтътън — прошепна той. — Аз съм мъртъв.

— Ти си Ксалтътън! — извика Орастис. — Ти не си мъртъв! Ти си жив!

— Аз съм Ксалтътън — чу се тайнствен шепот. — Но аз съм мъртъв. Умрях в къщата си в Кеми, в Стигия.

— Жреците, които те отровиха и мумифицираха тялото ти с черните си магии, запазиха непокътнати всичките ти органи! — извика Ораст. — И ти отново си жив! Сърцето на Ариман възстанови живота ти, върна духа ти от бездната на вечността и мрака.

— Сърцето на Ариман! — Пламъкът на паметта стана по-силен. — Варварите го откраднаха от мен!

— Той си спомни — промърмори Ораст. — Извадете го от саркофага.

Другите нерешително се подчиниха, сякаш не желаеха да докоснат върнатия от тях към живот магьосник. После усетиха в ръцете си здрава плът и пулсираща кръв и се разтревожиха. Но го поставиха на масата. Ораст го облече в странна мантия от тъмно кадифе, осеяно със златни звезди и полумесеци, завърза около слепоочията му златна панделка, прибра падащите върху раменете черни къдрици. Ксалтътън ги остави да продължат работата си и не каза нищо дори когато го сложиха върху резбования, приличащ на трон стол с висока абаносова облегалка, широки сребърни подлакътници и златни, прилични на лапи крака. Той седна, тъмните му очи се изпълниха с живот и заблестяха, дълбоки и странни като среднощни тъмни бездни, в които бавно плуваха дълбоко потопени магически светлини.

Ораст погледна скришом другарите си, втренчени с болезнена възхита в странния си гост. Железните им нерви бяха издържали едно голямо изпитание, от което по-слаби мъже щяха да полудеят. Той знаеше, че избраните от него за заговора хора не са мекушави, че куражът им е толкова силен, колкото и престъпните им амбиции и възможности за зли дела. Ораст насочи отново вниманието си към съществото в абаносовия стол. И то най-после заговори.

— Спомням си — каза то със силен, кънтящ глас на немидийски със странен старинен акцент. — Аз съм Ксалтътън, върховен жрец на Сет в Питон, който беше в Ахерон. Сърцето на Ариман… сънувах, че отново съм го намерил… къде е то?

Ораст го сложи в ръката му. Ксалтътън пое дълбоко дъх и погледна светещия в ръката му блестящ скъпоценен камък.

— Те го откраднаха от мен. Много отдавна — каза той. — Това е червеното сърце на нощта, то спасява, но то и погубва. Сърцето е дошло отдалеч и много, много отдавна. Докато е в ръката ми, няма по-силен от мен. Но ми го откраднаха, Ахерон падна и аз бях прогонен в тъмна Стигия. Много неща си спомних, но и много съм забравил. Бях в една далечна страна, отвъд мъгливи празни пространства и бездни, и тъмни океани. Коя година сме сега?

— Краят на годината на лъва, три хиляди години след падането на Ахерон — отговори Ораст.

— Три хиляди години! — промърмори Ксалтътън. — Толкова много? Кои сте вие?

— Аз съм Ораст. Бях жрец на Митра. Този тук е Амалрик, господарят на Тор в Немидия. Другият е Тараск, по-младият брат на краля на Немидия. А този високият е Валерий, законен наследник на трона на Аквилония.