Роберт Говард - Конан Завоевателя

Стените на шатрата се олюляха като пияни и щитоносецът залитна, над бумтежа от битката се чу силен, неописуемо застрашителен рев.

— Скалите падат! — изкрещя щитоносецът. — О, богове, какво става? Реката изскочи от коритото си, върховете се събарят! Земята се тресе, коне и ездачи в брони загиват! Скалите! Скалите падат!

Чу се гръмотевичен дълбок тътен и земята потрепери. Над рева на битката се извисиха писъци на ужас.

— Скалите се сгромолясаха! — извика щитоносецът. — Паднаха в дефилето и смачкаха всичко! Видях знамето с лъва да се вее сред прах и падащи камъни, а после изчезна! Ха, немидийците крещят от радост! Радвайте се, негодници — нали скалите убиха пет хиляди от най-смелите ни рицари… чуваш ли, кралю?

До ушите на Конан достигна рев, граничещ с лудост:

— Кралят е мъртъв! Кралят е мъртъв! Бягайте! Бягайте! Кралят е мъртъв!

— Лъжци! — извика задъхан Конан. — Подлеци! Страхливци! О, всемогъщи Кром, ако можех да стана… да изпълзя до реката с меч в зъби! Кажи, момче, наистина ли бягат?

— Да! — изхълца щитоносецът. — Оттеглят се към реката. Разбити са, приличат на пяна, понесена от буен поток. Палатидий се опитва да ги спре… падна, конете го тъпчат! Нагазиха в реката — рицари, стрелци, копиеносци — всичките размесени в един обречен на гибел поток. Немидийците са по петите им, посичат ги като жертвени козли.

— Но те ще се укрепят на тази страна на реката! — извика кралят и се повдигна на лакът. От усилието слепоочията му се покриха с капчици пот.

— Не! — извика щитоносецът. — Не могат! Те са разбити! Разгромени! О, богове, защо доживях да видя] това!

Тогава щитоносецът си спомни своите задължения и извика стражите, които стояха и наблюдаваха боя на своите другари.

— Докарайте кон, бързо! И ми помогнете да качим краля на него! Не бива да чакаме повече!

Но преди войниците да могат да изпълнят нареждането, първата вълна на потока ги заля. Рицари, копиеносци, стрелци се втурнаха между шатрите, препъваха се във въжета и товари, смесиха се с немидийски ездачи, които сечаха наляво и надясно всички чуждоземци. Въжетата на палатките бяха разсечени, на стотици места лумнаха огньове. Немидийците започнаха да грабят. Стражите около шатрата на Конан умряха на поста си, посечени и промушени, конете на завоевателите тъпчеха обезобразените им трупове.

Но щитоносецът беше дръпнал плътно завесата на входа и в бъркотията на кръвопролитието никой не разбра, че в шатрата има някой. И бягащи, и преследвачи минаха покрай нея и изчезнаха в долината. Щитоносецът погледна предпазливо и видя група мъже да приближават право към кралската шатра.

— Пристига кралят на Немидия с четирима души и щитоносец — каза той. — Идва да приеме капитулацията ви, милостиви господарю…

— Ще приеме капитулацията на дявола! — скръцна със зъби Конан, събра сили и седна. После с мъка се изправи и се заклати като пиян. Щитоносецът се спусна да му помогне, но той го отблъсна.

— Дай ми оръжие! — изръмжа Конан и посочи един голям лък и колчан, закачени на централния кол в шатрата.

— Но, ваше величество! — извика развълнуван щитоносецът. — Битката е изгубена! Част от кралското величие е да посреща хладнокръвно пораженията!

— В мен не тече кралска кръв — отряза го Конан. — Аз съм варварин, син на ковач.

Той дръпна лъка и колчана от ръцете на щитоносеца и се запрепъва към изхода на шатрата. Видът му беше ужасен — Конан бе гол, само по къси кожени панталони и незакопчана кожена жилетка без ръкави, която разкриваше космати гърди. Сините му очи блестяха под разрошената буйна, дълга черна коса. Щитоносецът се отдръпна изплашен повече от своя крал, отколкото от цялата немидийска войска.

Олюлявайки се, широко разкрачен, Конан дръпна завесата, затваряща изхода, и със залитане излезе от шатрата. Кралят на Немидия и неговите другари бяха слезли от конете. Те спряха и се втренчиха учудени в призрака пред тях.

— Ето ме, чакали! — изрева кимериецът. — Аз съм кралят на Аквилония! Смърт за вас, кучи синове!

После вдигна лъка, стреля и стрелата се заби чак до перата в гърдите на рицаря до Тараск. Конан хвърли лъка към краля на Немидия и изкрещя:

— Проклета да е треперещата ми ръка! Ела и ме хвани, немидийско куче, ако смееш!

Олюля се на неустойчивите си крака, подпря се на кола до прага на шатрата, изправи се и вдигна с две ръце големия си меч.

— В името на Митра, това наистина е кралят! — извика Тараск, огледа се и се засмя. — Онзи, другият, е бил измамник в неговите доспехи! Напред, момчета! Отсечете му главата!