Роберт Говард - Конан Завоевателя

Трима тежковъоръжени и облечени в брони с емблемата на кралската гвардия войници се спуснаха напред. Един удари щитоносеца с боздуган. Другите двама имаха по-малък успех. Когато първият вдигна сабя, Конан го посрещна с бърз удар, преряза като лист брънките на плетената ризница и ръката на нападателя се отдели от тялото. Трупът политна назад и падна тежко в краката на другаря му. Вторият мъж се препъна и преди да възстанови равновесието си мечът го съсече на две.

Конан с усилие издърпа меча си и пак залитна към кола на шатрата. Ръцете и краката му трепереха, гърдите му тежко се надигаха, по лицето и гърдите му се лееше пот. Но очите му блестяха свирепо.

— Защо не дойдете по-близко, белверски кучета? Там не мога да ви достигна. Елате по-близко и умрете!

Тараск се колебаеше. Погледна останалите тежковъоръжени войници и щитоносеца си — мършав навъсен мъж в черна ризница, и пристъпи напред. Тараск отстъпваше по ръст и по сила на великана кимериец, но беше с доспехи и се славеше като най-добрия боец с меч сред народите на запад.

— Не, ваше величество, не рискувайте живота си. Ще събера стрелци да убият този варварин, както убиваме лъвове.

Докато се биеха, никой не забеляза една колесница, която дойде и спря малко встрани. Но Конан я видя и по гърба му преминаха ледени тръпки. Имаше нещо свръхестествено във вида на черните коне, които я теглеха… но вниманието му беше привлечено най-вече от пътника в нея.

Беше висок мъж, великолепно сложен, облечен с копринена мантия. Имаше шемитска прическа, чиито къдрици скриваха лицето му. Виждаха се само тъмните му очи. Ръцете, които държаха юздите и дърпаха изправилите се на задните си крака коне, бяха бели, но силни. Конан гледаше непознатия. Примитивните му инстинкти се събудиха. Той усети от тази забулена фигура да се излъчва заплаха и сила — заплаха така ясна, както полюшването на висока трева в тихо време, когато в нея се промъква змия.

— Привет, Ксалтътън! — поздрави го Тараск. — Ето го краля на Аквилония! Не е умрял от срутване на скалите, както си мислехме.

— Зная — отговори непознатият, без да си дава труд да обясни откъде знае. — Какво смятате да правите сега?

— Ще извикам стрелци да го убият — отговори немидиецът. — Докато е жив, той винаги ще е опасен за нас.

— Дори и от едно куче може да има полза — отговори Ксалтътън. — Хванете го жив.

Конан се засмя грубо.

— Ела и се опитай! — подразни го той. — Ако не беше тази слабост в краката ми, щях да те съсека, както дърварят отсича дърво в гората. Никога няма да ме хванеш жив, дявол да те вземе!

— Прав е — каза Тараск. — Той е варварин, свиреп като ранен тигър. Нека да повикаме стрелци.

— Гледай и се учи на ум — посъветва го Ксалтътън, бръкна в наметалото си, извади една блестяща сфера и я хвърли към Конан. Кимериецът презрително я удари със сабята си. Последва страхотна експлозия, избухна бял ослепителен пламък и кралят тежко падна на земята.

— Мъртъв е, нали? — каза Тараск.

— Не. Не е. Само е в безсъзнание. След няколко часа ще дойде на себе си. Кажи на хората си да му вържат ръцете и краката и да го качат в колесницата ми.

Пъшкайки под тежкия товар, четирима немидийци качиха безчувствения крал на колесницата. Ксалтътън хвърли едно кадифено наметало върху тялото му, скривайки го напълно от всеки, който би погледнал вътре, и хвана юздите.

— Тръгвам за Белвер. Кажи на Амалрик, че ще отида при него, ако има нужда от помощ. Но без Конан той може да постигне крайната победа с копия и мечове. Просперо не може да докара повече от пет хиляди души и е повече от сигурно, че щом научи за поражението, ще се върне в Тарантия. Не казвай нищо на Амалрик или Валерий нито на когото и да било другиго за нашия пленник. Нека си мислят, че е загинал при падането на скалите.

Той се вторачи във войника, който започна нервно да се върти.

— Какво е това на кръста ти? — попита Ксалтътън.

— Ами колан, господарю! — запелтечи учуденият немидиец.

— Лъжеш! — Ксалтътън се засмя жестоко. — Това е отровна змия! Що за глупак си, та носиш змия около кръста си!

С разширени от изненада очи войникът погледна надолу. За негов ужас катарамата на колана му се издигна към него. Беше змийска глава! Войникът видя хипнотизиращи очи, зъби, от които капе отрова, чу съскане и почувства отвратителното допиране на влечугото до тялото си. Изпищя ужасен и удари змията с гола ръка. Почувства зъбите й да се забиват в ръката му… вдърви се и падна. Тараск го погледна безучастно — видя само кожен колан и катарама, чието езиче се беше забило в дланта на войника. Ксалтътън отмести хипнотизиращия си поглед към щитоносеца на Тараск и той посивя и затрепери. Но кралят се намеси и каза: