Роберт Говард - Конан Завоевателя

Конан вече беше стигнал до това заключение и разсъждаваше върху нещо друго.

— Мисля, че разбирам защо си ми спасил живота — избоботи той. — Амалрик иска да ме държи като разменна монета срещу Валерий в случай, че невъзможното се случи и той остане крал на Аквилония. Добре известно е, че господарят Тор стои зад поставянето на Валерий на моя трон. И доколкото познавам Амалрик, той няма намерение Валерий да бъде нещо повече от фигурант, какъвто е сега Тараск.

— Амалрик не знае за твоето пленяване — отвърна Ксалтътън. — Нито пък Валерий. И двамата мислят, че си загинал във Валкия.

Конан присви очи и мълчаливо го загледа.

— Разбирам смисъла на всичко това — промърмори той, — но мислех, че зад него стои Амалрик. Да не искаш да кажеш, че Амалрик, Тараск и Валерий са марионетки, които играят по твоята свирка? Кой всъщност си ти?

— Какво значение има? И без това няма да повярваш. Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че мога да те върна на трона в Аквилония?

Очите на Конан горяха като на вълк.

— На каква цена?

— Подчинение.

— Върви по дяволите с твоето предложение! — изръмжа Конан. — Аз не съм марионетка. Сам ще си извоювам короната — с меча си. Освен това ти нямаш власт да купуваш и продаваш трона на Аквилония. Царството не е завладяно. Изгубена е само една битка, но не и войната.

— Ти не воюваш срещу обикновени мечове — отговори Ксалтътън. — Нима в палатката преди боя те повали меч на смъртен? Повали те не меч, а рожба на мрака, хранениче на Космоса, чиито пръсти горяха със студенината на тъмните глъбини. Те смразиха кръвта във вените ти, вцепениха мишците ти. Те вляха в теб мраз, който изгори месата ти като нажежено до бяло желязо. Случайно ли мъжът с твоите доспехи поведе рицарите в дефилето? Случайно ли се срутиха скалите върху тях?

Конан го гледаше мълчаливо. По гърба му пробягна студена тръпка. Неговата варварска митология изобилстваше с магьосници и вълшебници. И последният глупак можеше да разбере, че това не е обикновен човек. В него имаше нещо необяснимо, което го отличаваше… някакво странно сияние на Времето и Пространството, усещане за безпределна и зловеща древност. Но упоритият дух на кимериеца отказваше да се изплаши.

— Всеки човек би извършил атаката в дефилето.

— Не всеки! Ти не би го направил. Ти щеше да се досетиш за подготвения капан. Преди всичко ти не би пресякъл реката, без да си напълно сигурен за намеренията на немидийците. Хипнотични внушения нямаше да завладеят ума ти. Дори сред безразсъдството на битката ти нямаше да загубиш разума си и да се втурнеш слепешката право в капана, както стори това по-слабият човек, облечен с твоите доспехи.

— Ако всичко е било планирано, защо „рожбата на мрака“ не ме уби в шатрата? — изръмжа скептично Конан.

— Защото исках да те заловя жив. Не ми беше нужна магия, за да предскажа, че Палатидий ще изпрати друг мъж в твоите доспехи. Исках да те имам жив и здрав. Ти имаш да играеш определена роля в моя план. В теб има жизнена сила, по-голяма от умението и коварството на моите съюзници. Ти си лош враг, но можеш да станеш добър помощник.

Конан плю ожесточено, а Ксалтътън, без да обръща внимание на яростта му, взе кристалната сфера от съседната маса и я постави пред него. Не я подпря, нито я сложи върху нещо, но тя остана да виси неподвижна във въздуха, сякаш лежеше върху желязна поставка. Конан изсумтя при тази панаирджийска некромантия, но въпреки това беше впечатлен.

— Искаш ли да научиш какво става в Аквилония? — попита магьосникът.

Конан не отговори, но внезапната скованост на тялото му издаде интереса му.

Ксалтътън се втренчи в мъглявите глъбини на сферата и заговори:

— Сега там е вечер. След битката при Валкия. Миналата нощ основната част от войската е лагерувала при Валкия, докато немидийските ескадрони и рицари са преследвали бягащите аквилонци. Призори войската е напуснала лагера и е тръгнала на запад през планините. Просперо с десет хиляди пойтейнци е бил на десет мили от мястото на сражението, когато на разсъмване е срещнал бягащи аквилонски бойци. Продължил е напред през цялата нощ с надежда да стигне до бойното поле преди края на битката. Разбрал, че не може да обедини остатъците от разбитите войски, Просперо е тръгнал обратно към Тарантия. Препускал е, без да спира, сменял е уморените си коне с други, взети от селяните, и вече приближава Тарантия. Виждам неговите рицари, доспехите им са посивели от прах, знаменцата на копията са провиснали, уморените коне тежко пристъпват. Виждам и улиците на Тарантия. Жителите на града са развълнувани. Научили са по някакъв начин за смъртта на крал Конан. Пощуряла от страх, тълпата оплаква смъртта на краля. Няма кой да ги поведе срещу немидийците. Огромни сенки се движат от изток към Аквилония, небето е почерняло от лешояди.