Роберт Говард - Конан Завоевателя

Погледът му падна върху блещукащите счупени кости в ъгъла. Той не си обременяваше мозъка с безплодни разсъждения кой може да е бил нещастникът и за какво е бил осъден, но се учудваше на състоянието, в което се намираха костите. Не бяха счупени на колело за изтезания. Пищялите бяха разцепени по дължина, а за това имаше само едно обяснение: бяха счупени така, за да се извади костният мозък. Каква друга твар, освен човек можеше да е разцепила костите, за да извади костния мозък? Може би тези остатъци бяха мълчаливо свидетелство за ужасно канибалско пиршество на някое полудяло от глад същество? Дали в бъдеще и неговите кости нямаше да бъдат намерени провесени на ръждивите вериги? Той тръсна глава и прогони от ума си обхваналата го паника на попаднал в капан вълк.

Кимериецът не руга, не пищя, не плака нито бесня, както би направил всеки друг. Но болката и вълнението му не бяха по-слаби. Той целият трепереше от силата на обхваналите го емоции. Някъде далеч на запад немидийските войски палеха и избиваха всичко по пътя си през неговото царство. Малобройната пойтейнска войска не можеше да ги спре. Просперо може би щеше да задържи Тарантия няколко седмици или месеци, но ако не получеше помощ, щеше да бъде разгромен от многобройния противник. Благородниците сигурно щяха да се обединят срещу нашествениците, но докато другите се биеха, за да спасят неговото кралство, той трябваше да лежи безпомощно в тъмната килия. Кралят стисна зъби от гняв.

Чу тихи стъпки и се вцепени. Напрегна очи и видя отвъд решетката приведена, неясна фигура. Чу се стържене на метал в метал като при пъхане на ключ в ключалка, щракане на резе. После фигурата излезе от полезрението му. Сигурно някой пазач проверяваше ключалката. След известно време чу същия звук да достига някъде отдалеч, последван от тихо отваряне на врата и бързи стъпки. После отново настъпи тишина.

Струваше му се, че се е ослушвал много дълго, което не беше вярно, тъй като лунната светлина все още проникваше през скритата шахта, но не чу друг звук. Най-после промени положението си и веригите издрънчаха. Сега чу други, по-леки, тихи стъпки… отвън, до по-близката врата, през която го бяха вкарали в килията. В следващия миг на неясната сива светлина се очерта слаба фигура.

— Крал Конан! — настойчиво го повика тих глас. — Господарю, тук ли си?

— А къде другаде? — отговори предпазливо той и обърна глава, за да види призрака.

Беше девойка. Тънките й пръсти стискаха решетката. Мъждивата светлина зад нея очертаваше гъвкава фигура под тънката коприна около бедрата й. Върху гърдите й блестяха скъпи украшения със скъпоценни камъни. Черните й очи блестяха в мрака, белите й крайници лъщяха като алабастър, косата й, загатната от мъждивата светлина, беше като тъмна пяна.

— Нося ти ключовете за белезниците и на другата врата! — прошепна тя. През решетката се провря една тънка бяла ръка и на плочите до него изтрака нещо метално.

— Що за игра е това? — попита той. — Ти говориш немидийски, а аз нямам приятели в Немидия. Каква жестокост е намислил твоят господар сега? Да се подиграваш ли те е изпратил?

— Не е подигравка! — Девойката трепереше. Гривните на ръцете и украшенията на гърдите й се удряха в решетките и дрънчаха. — Кълна се в Митра! Напих черните тъмничари и откраднах ключовете. Те пазят подземията и всеки носи ключ само за една ключалка. Онзи, на когото разби главата, е при целителя и не можах да взема ключа му. Но другите откраднах. О, моля те, не се бави! В тези тъмници те чакат ужасии, по-страшни от адските.

Впечатлен, Конан подозрително опипа ключовете, очаквайки измама и подигравателен смях, но с изненада откри, че един наистина го освободи от белезниците, отключвайки не само ключалката При халката, но и тези около крайниците му. Само след секунди Конан вече бе прав и се радваше на относителната си свобода. Бързо отиде до решетката, пръстите му се сключиха около пръчката и хваналите се за нея тънки пръсти и плениха собственичката им. Момичето смело вдигна очи към свирепия му поглед.

— Коя си ти? — попита той. — Защо правиш това?

— Аз съм Зенобия — промърмори тя задъхано. — Обикновено момиче от харема на краля.

— Освен ако не е някоя проклета измама — промърмори Конан. — Не разбирам защо ми донесе ключовете.

Тя наведе тъмната си глава, после я вдигна и погледна право в недоверчивите му очи. Сълзи блестяха като бисери в дългите й тъмни мигли.

— Аз съм момиче от кралския харем — повтори тя с нещо като гордост. — Кралят никога не ме е поглеждал и вероятно никога няма да ме погледне. За него аз струвам по-малко от кучетата, които гризат кокалите в банкетната зала. Но аз не съм изрисувана кукла. Аз съм от плът и кръв. Аз дишам, мразя, страхувам се, радвам се и обичам. И се влюбих в теб, кралю, откакто те видях да яздиш начело на воините си по улиците на Белвер, когато посети крал Нама. Сърцето ми напираше да изскочи от гърдите и да падне в прахта на улицата под копитата на коня ти.