Роберт Говард - Конан Завоевателя

Конан гръмко изруга.

— Това са само думи! И последният просяк от улицата може да го предскаже. Ако твърдиш, че си видял всичко това в стъклената сфера, ти си лъжец и негодник, за чийто край няма никакво съмнение! Просперо ще задържи Тарантия, благородниците ще се сплотят около него. В мое отсъствие граф Тросеро от Пойтейн ще управлява царството и ще прогони немидийските кучета в бърлогите им. Какво са петдесет хиляди немидийци? Аквилонците ще ги пометат. Те никога няма да видят отново Белвер. Не Аквилония е победена при Валкия. Победен е само Конан.

— Аквилония е обречена! — отговори Ксалтътън, без да помръдне. — Копието и брадвата, и огънят ще я покорят. Ако те не успеят, срещу нея ще тръгнат тъмните сили. Както паднаха скалите при Валкия, така ще паднат оградените със стени градове, планините ще се срутят, реките ще излязат от коритата си и ще залеят цели провинции. Но е по-добре да победим със стомана и стрели, а не с магия, защото постоянната употреба на магии понякога отприщва сили, които могат да разтърсят Вселената.

— От коя преизподня изпълзя, черен подлецо? — промърмори Конан, заплю непознатия и неволно потрепери, защото почувства нещо невероятно древно, невероятно дяволско…

Ксалтътън вдигна глава, сякаш слушаше шепот от междузвездното пространство. Като че ли беше забравил за своя пленник. После разтърси нетърпеливо глава и погледна безучастно Конан.

— Какво? Ако ти кажа, ти няма да ми повярваш. Омръзна ми да разговарям с теб. По-малко уморително е да разруша защитен със стени град, отколкото да предам с думи мислите си на един безмозъчен варварин.

— Ако ръцете ми не бяха оковани, щях да направя от теб един безмозъчен труп — отвърна Конан.

— Не се съмнявам, но не съм толкова глупав, за да ти оставя такава възможност — призна Ксалтътън и плесна с ръце.

Държането му се промени. В тона му се чувстваше някаква припряност, някаква нервност. Конан не предполагаше, че това има връзка с него.

— Съветвам те да помислиш върху казаното от мен, варварино — отсече Ксалтътън. — Ще имаш достатъчно време за това. Още не съм решил какво да правя с теб. Ще зависи от по-нататъшните обстоятелства. Но запомни: ако реша да те използувам в моя план, за теб ще е по-добре да се подчиниш без съпротива, отколкото да предизвикаш гнева ми.

Конан избълва една ругатня. В същия момент завесата на вратата се отдръпна и влязоха четирима огромни негри. Бяха само с копринени набедрени препаски и колани, на които висяха огромни ключове — по един на човек.

Ксалтътън нетърпеливо посочи Конан и се обърна, сякаш напълно забравил за него. Пръстите му странно трепереха. Той извади шепа блестяща черна прах от гравирана нефритена зелена кутия и я поръси в един мангал, поставен на триножник до рамото му. Кристалната сфера, която Ксалтътън, изглежда, беше забравил, внезапно падна на пода, сякаш останала без подпора.

Негрите вдигнаха Конан — защото веригите, с които беше окован, тежаха толкова, че не можеше да ходи — и го изнесоха от стаята. Преди тежката, обкована със злато тикова врата да се затвори зад него, Конан видя как Ксалтътън се наведе в приличния на трон стол и скръсти ръце, а от мангала се издигна струйка пушек. Конан настръхна. В Стигия, това древно и проклето царство далеч на юг, той беше виждал такава прах. Това бе цветен прашец от черен лотос, който причиняваше сън, приличен на смърт, и чудовищни сънища. Кимериецът беше чувал, че само най-ужасните магьосници от Черния кръг доброволно прибягват до греховните кошмари на черния лотос, за да съживят некромантските си сили.

За повечето хора на запад Черния кръг бе басня и лъжа, но Конан знаеше за неговата ужасна реалност и жестоки почитатели, които практикуваха отвратителни магии сред черните гробници на Стигия и притъмнените куполи на прокълнатата Сабатея.

Той погледна назад към тайнствената, обкована със злато врата и потрепери при мисълта за онова, което може да се крие зад нея.

Конан не можеше да каже дали е ден, или нощ. Дворецът на крал Тараск приличаше на засенено, затъмнено място, в което нямаше естествено осветление. Духът на тъмнината и сянката се носеха над него и този дух, Конан чувстваше това, беше въплътен в непознатия Ксалтътън. Негрите го понесоха по виещ се коридор — беше толкова слабо осветен, че се движеха през него като черни духове, носещи мъртвец. После слязоха по вито, сякаш безкрайно стълбище. Факлата в ръката на един от негрите хвърляше по стените големи, движещи се сенки. Беше като спускане в ада на труп, носен от мургави демони.