Роберт Говард - Конан Завоевателя

Най-после стигнаха до края на стълбището и тръгнаха по дълъг прав коридор с бели стени. От едната страна на места имаше сводести входове и стълбища, водещи нагоре, а от другата — залостени и заключени врати на няколко крачки една от друга.

Спряха пред една врата. Един от черните пъхна провесения на колана му ключ и отключи. После отвори решетестата врата и всички влязоха. Бяха в малка тъмница с дебели каменни стени, под и таван. На срещуположната страна имаше друга врата с решетка. Конан не можеше да види какво лежи отвъд тази врата, но не вярваше да е коридор. Трепкащата мъжделива светлина на факлата през решетката загатваше за мрачен простор и кънтящи дълбочини.

В единия ъгъл на тъмницата близко до вратата, през която влязоха, на голям, вграден в стената пръстен имаше ръждясали вериги. На тях висеше скелет. Конан любопитно го заразглежда. Повечето от костите бяха натрошени. Черепът, паднал от прешлените, беше разбит като от страхотно жесток удар.

Един от черните, не онзи, който отвори вратата, равнодушно отключи с огромния си ключ веригите от пръстена и издърпа ръждивите железа и кости на една страна. После заключи към пръстена веригите, с които беше окован Конан. Третият черен пъхна ключа си в отсрещната врата и изсумтя, когато се увери, че е здраво заключена.

Те огледаха загадъчно Конан — великани с дръпнати очи и осветявана от факлата лъскава кожа.

Онзи, който държеше ключа от входната врата, гърлено отбеляза:

— Тук ще живееш сега, бял кучешки крал такъв! Само господарят и ние знаем, че си тук. Всички в двореца спят. А ние умеем да пазим тайна. Тук ще живееш и може би тук ще умреш. Като него! — Негърът презрително ритна черепа и той се търкулна по каменния под.

Конан не благоволи да отговори и черният, раздразнен от мълчанието на затворника, изруга и плюна в лицето му. Гибелна постъпка. Конан седеше на пода с вериги около кръста, глезените и китките му бяха оковани във вериги, заключени за халката на стената. Той не можеше нито да стане, нито да се премести на повече от една крачка от студения каменен зид. Но веригата около китките му беше дълга и провиснала и преди черният да се дръпне, кралят замахна със силната си ръка и го удари с веригата по главата. Черният падна като заклан вол. Черепът му беше разцепен, от носа и ушите му бликаше кръв.

Другарите му не се опитаха да отмъстят за него, нито приеха настойчивата подкана на Конан да се приближат в обхвата на окървавения синджир в ръката му. Замърмориха гърлено, набързо вдигнаха отпуснатото тяло и го изнесоха. Заключиха с ключа на мъртвия, но не го свалиха от златната верижка, закачена на колана му. Взеха и факлата и тъмнината нахлу откъм коридора като живо същество.

Тихите им стъпки заглъхнаха и стана тъмно и съвсем тихо.

Конан лежеше неподвижен. Понасяше тежестта на веригите и безнадеждното положение с мъжеството, усвоено от суровата обстановка в страните, където беше израснал. Не се движеше, защото дрънкането на веригите ехтеше тревожно силно в тъмнината и тишината, а неговият инстинкт, наследен от хиляди прародители, не допускаше да издава местоположението и безпомощността си. Но не го правеше съзнателно. Не лежеше тихо, защото смяташе, че в тъмнината се крият врагове, които могат да го открият и да се възползват от неговата беззащитност — нали Ксалтътън го беше уверил, че е в негов интерес засега да го запази жив. Просто инстинктът на дивите животни, който го караше през детските години да стои неподвижен и тих, докато зверовете обикаляха около скривалището му, го ръководеше и сега.

Въпреки острото си зрение Конан не можеше да види нищо в непрогледната тъмнина. Все пак, след известно време — не можеше да прецени колко — съгледа някакво слабо светене, нещо като полегат сив лъч и видя неясните очертания на решетката на вратата до лакътя му и дори различи контурите на отсрещната решетка. Това го озадачи. Накрая намери обяснението. Той беше дълбоко под земята, в подземието под двореца, а някъде горе имаше шахта. Навън луната се беше издигнала на небосвода и светлината й влизаше в шахтата. Той разбра, че така ще може да различава редуването на дните и нощите. Слънцето може би също щеше да прониква през шахтата, макар че на следващия ден пазачите му вероятно щяха да я затворят. Възможно бе също това да е префинен метод на измъчване, даващ възможност на затворника да зърне дневна или лунна светлина.